Книга за изгубените неща [bg]

Гърбушкото вярвал в злото и смятал, че то по рождение е заложено във всеки човек — къде мъничко, къде повече. Въпрос на време и умение е да го откриеш и култивираш в съответния обект. Ето и това момче Дейвид, и в него имало толкова гняв и завист, и обида, колкото във всяко друго познато му момче или момиче. Само дето Дейвид му се противопоставял по някакъв начин и не се поддавал въпреки цялостната обработка. Затова и идвало времето за последния залог, а той носел и огромен риск. Въпреки всичко постигнато, въпреки цялата си храброст момчето си остава момче, нали така? Така е и с Дейвид. Далеч от дома, отделен от баща си и познатия стар живот. Дълбоко вътре в себе си е сам и уплашен, страх го е, няма как да е другояче. Само Гърбушкото трябва да отключи страха докрай, така че той да стане неудържим. Тогава Дейвид ще назове бебето по име и измамникът ще получи нов живот. А след време ще започне да търси и заместник на самия Дейвид. Страхът е сублимният ключ. Гърбушкото знаел отлично, че изправени пред смъртта, повечето човеци биха дали всичко, биха направили невъзможното, само и само да останат живи. Ще ридаят и чупят пръсти, ще молят, убиват и предават само и само кожицата си да спасят. Значи трябва само много да уплаши момчето, а веднъж ужасено, то ще му даде всичко.

И това скверно, гърбато и по-вехто от човешката памет същество напуснало бърлогата с живите огледала и часовника, паяците и очите на смъртта, минало под замъка, стените и сградите, продължило още напред, профучало по надупченото с безкрайни тунели като медена пита царство, изскочило на една поляна.

А когато чуло вълчия вой, вече знаело къде отива.