Игрите на Палача [bg]

Вярно, че идеята му не се отличаваше с оригиналност, но това не означаваше, че не я бива. Така или иначе първоначалният замисъл бе изменен в резултат на случайно разкритие, благодарение на обичайния монолог на зъболекарите докато жертвите им седят безпомощно с отворена уста. Той беше в духа на това, че преуспелият и много скъпо вземащ доктор Ернст Венгер е много съвестен човек. Берничанин до мозъка на костите си, той не само водеше пълна картотека на всичките си пациенти в кабинета си, но и държеше копие от нея в банката, като всяка седмица внасяше новите данни. Доктор Венгер притежаваше акции и ценни книжа, но като имаше предвид колко доходна е работата му, заставен да избира между ценните книжа и картотеката си, нямаше да се колебае дълго. Картотеката на пациентите му беше неговата „златна мина“. Доктор Венгер харесваше шегите си, за разлика от пациентите си.

Кадар остави и последната каса на пода и погледна във фризера. Нищо не се бе променило от последната проверка. Това го успокои, макар и да не го изненада. Не очакваше да завари обитателя на фризера да дъвче замразен грах или да си пуска мустак, за да убива времето. Обикновено замразените трупове не се отличаваха с активна дейност. Кадар се наведе през ръба на фризера и каза:

— И твоето време ще дойде, не се бой — после се усмихна окуражително.

Вътре, добре замразен, лежеше Пол Щрауб. На лицето му се бе запечатал израз на страх, паника, отчаяние и пълно неверие. Бяха го упоили, завързали здраво и го бяха поставили във фризера жив. Последното, което видя, преди да затворят капака, бе каса със замразени пилета. Ако беше вегетарианец сигурно не му е било приятно. Беше замразен до смърт и единственото му прегрешение беше, че по ръст, тегло и общ вид напомняше на Кадар. Освен това бе и пациент на доктор Венгер.

Кадар се наведе още по-надолу и почука по трупа. Беше твърд. Замразяването бе станало добре. Беше се колебал дали да не използва течен азот, който би предотвратил разлагането на тъканите, но като се имаше предвид какво ще се случи на трупа, обикновеният метод беше по-приемлив.

Започна да връща касите във фризера. Точно преди да сложи и последната, погледна замразеното лице на покойния Пол Щрауб. Очите бяха отворени и покрити с коричка лед.

— Не се сърди на мен — каза Кадар, — виновен е фазанът.

Остави и последната каса. Когато излезе от стаята и заключи вратата, той потри ръце от задоволство. В края на краищата нещата се нареждаха много добре, независимо от несъвършения материал, който използваше.