Обичай ближния си [bg]

Глава осемнайсета

Седяха в столовата на международното изложение. Беше ден за плащане. Керн бе наредил тънките банкноти около чинията си.

— Двеста и седемдесет франка — каза той. — За една седмица. И това се случва за трети път. Като вълшебна приказка.

Марил го погледна весело. После вдигна чашата си към Щайнер.

— Ще вдигнем наздравица за хартията, драги Хубер. Странно, каква власт има тя над хората. Нашите прадеди са треперели някога в землянките си от светкавици и гръмотевици, от тигри и земетресения, по-близките ни прародители са треперели от мечове, разбойници, епидемии и от Бога, а ние треперим пред печатното слово — върху банкнота или паспорт. Неандерталският човек е умирал от боздуган, римлянинът от меч, хората от Средновековието от чума, а ние можем да бъдем унищожени чрез няколко късчета печатна хартия.

— Унищожени или съживени — добави Керн, — като погледна наредените банкноти на Банк де Франс.

Марил го погледна косо.

— Какво си направил от това момче? — обърна се той към Щайнер. — Той възмъжа вече, нали?

— Положително. Възмъжа в суровите бури на изгнанието.

— Познавах го, когато беше още дете — обясни Марил. — Нежно и доверчиво дете. Преди два месеца.

Щайнер се изсмя.

— Той живее в объркано столетие. Във време, когато лесно се загива и бързо се израства.

Марил изпи няколко глътки червено вино.

— Объркано столетие — повтори той. — Великото безредие? Лудвиг Керн, млад вандал от Второто велико преселение на народите!

— Това име не ми подхожда — възрази Керн. — Аз съм млад полуевреин от Второто изгонване от Египет.