Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
— Слушай, делаварецо — каза тя и щракна с пръсти в лицето му, — вашето племе е бебешко племе и мотиката ви подхожда повече, отколкото пушката. Жените ви са майки на елени, но ако между вас се роди мечка или дива котка, или змия, вие ще побегнете. Хуронските девойки ще ти направят фуста и ще ти намерим съпруг.
Всички диваци прихнаха. Меките и звучни гласове на по-младите жени се съчетаваха по особен начин с дрезгавите крясъци на тяхната по-стара и по-злобна другарка. Но непознатият не обръщаше внимание на подигравките им. Главата му не се помръдваше и той с нищо не издаваше, че е забелязал присъствието им, освен когато очите му се отправяха високомерно към тъмните фигури на воините, които крачеха важно като безмълвни и мрачни наблюдатели на разиграващата се сцена.
Разярена от самообладанието на пленника, жената сложи ръце на кръста си и като се изпъчи предизвикателно, изригна нов поток от думи, които никакво писателско изкуство не може сполучливо да предаде на книга. Дъхът и обаче бе изразходван напразно, защото, макар и да се отличаваше между съплеменниците си с умението да ругае, тя се остави гневът й да я завладее до такава степен, че на устата й просто се появи пяна, но това не причини дори едно трепване по мускулите на неподвижно застаналия чужденец. Неговото безразличие започна да оказва влияние и върху другите зрители. Един младеж, ни юноша, ни мъж, направи, опит да подкрепи злобното женище, като размаха томахавката си пред жертвата и прибави към подигравките на бабичката своето празно самохвалство. Тогава вече пленникът извърна лице към светлината и погледна отвисоко хлапака с израз на най-голямо презрение. Това негово движение позволи на Дънкън да срещне твърдия и проницателен поглед на Ункас.
Задъхан от смайване и силно разтревожен от критичното положение на приятеля си, Хейуърд трепна и отвърна очи, като се боеше да не би значението на този поглед да влоши по някакъв неизвестен начин съдбата на пленника. Не съществуваше обаче никаква основателна причина за подобно опасение. Точно тогава един воин си проправи път сред раздразнената тълпа. Като направи строго знак на жените и децата да се отдръпнат, той улови Ункас за ръка и го поведе към вратата на колибата, в която се устройваха племенните съвети. Там ги последваха всички вождове и по-забележителните измежду воините. Разтревоженият Хейуърд намери начин да се вмъкне заедно с тях, без да бъде забелязан.
За няколко минути присъствуващите се наредиха в зависимост от положението си и влиянието, което имаха сред племето. Спазваше се същият ред, както при предишния съвет. По-възрастните и по-влиятелни големци заеха тази част от обширното помещение, която се осветяваше от силния пламък на запалената факла, а по-малките и по-низшите се наредиха отзад, като образуваха тъмна редица от мургави, нашарени лица.
В средата на колибата, точно под отвора, през който се виждаха една-две трепкащи звезди, стоеше Ункас — спокоен, горд и съсредоточен. Неговата висока и горда осанка не убягваше от вниманието на поробителите му. Те често отправяха очи към него и макар погледите им да показваха, че не са променили намеренията си, ясно проличаваше възхищението, което събуждаше у тях смелостта на чужденеца.
Съвсем друго беше държането на човека, когото Дънкън бе забелязал да стои редом с приятеля му, преди да започне отчаяното състезание. Този човек, вместо да вземе участие в гонитбата, през цялото време на страхотната врява бе стоял като някаква статуя на раболепието, обхванат от срам и унижение. При все че никой не му протегна ръка за поздрав и ничие око не благоволи да следи движенията му, той също влезе в колибата, подтикван сякаш от някаква борба. Хейуърд се възползува от първия удобен случай да се взре в лицето му, като скрито се боеше да не открие в в него друг познат. Оказа се обаче, че той му беше напълно чужд. А още по-необяснимо бе това, че човекът носеше всички белези на хуронски воин. Но вместо да се смеси с хората от племето си, той стоеше отделно, самотен сред множеството, сгушен и унизен, сякаш се стараеше да заеме колкото може по-малко място. Когато всеки седна на подобаващото му се място и в цялото помещение настъпи тишина, споменатият вече сивокос вожд заговори на ленапско наречие:
— Делаварецо, при все че си от женско племе, ти доказа, че си мъж. Аз бих ти дал храна, но който яде с хурон, би трябвало да му стане приятел. Почивай спокойно до сутринта, когато ще произнесем последната си дума.