Последният мохикан

Лесно може да се разбере, че сред такова множество отмъстителни неприятели беглецът не можеше да се спре дори за миг. За един-единствен момент изглеждаше, като че би могъл да стигне до гората, обаче преследвачите се втурнаха вкупом пред него и отново го пропъдиха назад сред безмилостните му изтезатели. Обръщайки се като подгонен елен, той се спусна с бързината на стрела през раздвоените езици на горящия наблизо огън, мина невредим през цялата тълпа и се появи на срещуположната страна на поляната. Тук отново бе посрещнат и върнат назад от неколцина от по-възрастните и по-ловки хурони. После още веднъж се опита да се вмъкне сред тълпата, сякаш търсеше там закрила. Последваха няколко минути, през които Дънкън си помисли, че смелият и енергичен млад чужденец се бе изгубил.

Не можеше да се различи нищо друго освен една тъмна, маса от човешки тела, които се блъскаха в неописуем безпорядък. Над тях се появяваха ръце, бляскащи ножове и дебели сопи, но очевидно ударите биваха нанасяни наслуки. Страшното впечатление се засилваше от пронизителните крясъци на жените и от свирепите викове на воините. От време на време пред очите на Дънкън се мяркаше една лека фигура, която правеше отчаяни скокове, и той по-скоро се надяваше, отколкото вярваше, че пленникът все още може да разчита на удивителната си издръжливост и ловкост. Внезапно множеството се разлюля назад и се приближи до мястото, където беше застанал Дънкън. Тежката маса притисна намиращите се пред него жени и деца и ги събори на земята. В тази бъркотия чужденецът отново се показа. Но никоя човешка сила не беше в състояние да удържи дълго време такова жестоко изпитание. Пленникът изглежда разбра това. Като се възползува от образувалия се за миг процеп, той побягна от заобиколилите го воини и направи отчаян и както се стори на Дънкън, последен опит да стигне до гората. Сякаш пленникът съзнаваше, че никаква опасност не го грози от страна на младия офицер, та почти го докосна в бягството си. Един висок и силен хурон, който бе пестил силите си, се впусна по петите му и като вдигна заплашително ръка, понечи да му нанесе фатален удар. Дънкън протегна напред единия си крак и спъна ревностния дивак, който полетя презглава, далеч пред жертвата си. Дори мисълта не е тъй бърза, както бегът на пленникът, възползувал се от сгодния случай — той се обърна, отново се стрелна като метеор пред очите на Дънкън и в следния миг, когато Дънкън дойде на себе си от смайването и се огледа за пленника, той го видя, че се е облегнал спокойно на един малък, боядисан дървен стълб, който се намираше пред вратата на главната колиба.