Последният мохикан

— Нашият канадски баща не мисли така. Вместо да възнагради своите индианци, той обръща очите си към миналото. Вижда умрелите ингизи, но не и хуроните. Какво може да означава това?

— Такъв голям вожд като него мисли повече, отколкото говори. Той иска да види дали по следите му няма неприятели.

— Ушите му са отворени за приказките на делаварците, които не са наши приятели, и те ги пълнят с лъжи.

— Това не е вярно. Ето, аз владея изкуството да изцерявам и той ме изпрати при своите деца, червенокожите хурони, край големите езера, за да ги питам дали между тях няма болни.

Ново мълчание последва, когато Дънкън съобщи измисленото от него звание. Всички очи се отправиха едновременно към него, сякаш за да разберат дали твърдението му е вярно или лъжливо. Те го гледаха така умно и проницателно, че изложеният на острите им погледи младеж с трепет зачака резултата. Но думите на първия индианец го успокоиха.

— Нима канадските лечители боядисват кожите си? — продължи хладно хуронът. — Чували сме ги да се хвалят, че имат бели кожи.

— Когато някой индиански вожд отиде между своите бели бащи — отвърна с голямо спокойствие Дънкън, — той сваля дрехата си от бизонова кожа, за да облече предложената му от тях риза. Моите братя пожелаха да ме боядисат и аз приех.

Нисък шепот на одобрение даде да се разбере, че този комплимент към племето бе приет благоприятно. Възрастният вожд направи едно одобрително движение, на което отговориха повечето от другарите му, като всеки от тях протегна напред ръка и издаде кратко радостно възклицание. Дънкън започна да диша по-спокойно, като смяташе, че най-тежката част на разследването е минала. Тъй като вече бе намислил едно просто и достоверно обяснение за потвърждаване на мнимото си занятие, надеждите му за крайния успех започнаха да се възраждат.

След няколкоминутно мълчание, през което, изглежда, индианецът подреждаше мислите си, за да даде подходящ отговор на току-що направеното от гостенина им изявление, стана друг воин и се приготви да заговори. Тъкмо когато отваряше уста, от гората се понесе тих, но страхотен вик. Той веднага бе последван от висок, пронизителен крясък, който се извиваше все повече и повече, докато наподоби проточен, плачевен вълчи вой. Това внезапно и ужасно прекъсване накара Дънкън да подскочи от мястото си и да забрави всичко освен въздействието на този тъй страхотен вик. В същия миг индианците се измъкнаха вкупом от колибата и въздухът навън се изпълни с високи крясъци, които почти заглушиха ужасните звуци, които продължаваха да кънтят под сводестите клони на дърветата в гората. Тъй като вече не можеше да се владее, младежът избяга от мястото си и се озова в средата на безредната тълпа, която обхващаше почти всичко живо от селището. Мъже, жени и деца, стари и болни, силни и яки — всички бяха навън, като някои възклицаваха високо, други пляскаха с ръце, обхванати от диво ликуване; всички изразяваха радостта си от някакво неочаквано събитие. Макар отначало Хейуърд да бе смаян от глъчката, скоро можа да разбере нейната причина от това, което последва.