Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
— Продължавайте.
— После ми каза, че мъжът й нямал врагове и при това положение, мотивът за убийството му би трябвало да е неутрален… грабеж например. Помолих я да провери в къщата и да ми съобщи за всичко изчезнало, дори и дреболия.
Харди вече знаеше всички тези факти, но сега те се излагаха пред съда убедително и правдоподобно. Това, че Дженифър не бе споменала изчезналия пистолет, закъснението, с което се бе сетила да спомене мургавия мъж, с когото се разминала на улицата.
Пауъл свърши и започна кръстосаният разпит. Фримън се зае с това, с което би започнал и Харди — единствената грапавина по иначе гладката тъкан.
— Госпожа Уит ви каза, че съпругът й не е имал врагове, нали?
— Да.
— При разследването си вие проверихте ли това твърдение?
— Да. — Теръл не казваше нищо излишно, играеше играта на Фримън, изчакваше, преди да отговори, не произнасяше и дума, без да я обмисли. Не се притесняваше от погледа на адвоката.
Харди можеше да си обясни поведението на инспектора — предизвикваше Фримън, но го правеше някак си уверено и спокойно. Пауъл го бе обучил добре.
Но нещо ставаше. Харди изведнъж свърза отношението на Теръл с доволната физиономия на прокурора — защитата щеше да влезе в капан много скоро. Вдигна ръка.
— Извинете ме, ваша светлост. — Фримън, прекъснат по този начин, го изгледа гневно. — Моля ви да разрешите кратка почивка.
Вилърс се намръщи — следобедът бе достатъчно тягостен и без тези прекъсвания.
— Добре. Ако няма възражения.
Нямаше. Обявиха петнайсет минути почивка.
— Нещо се мъти — каза Харди. — Ще ни вкарат в чувал.
Бяха един до друг и разговаряха съвсем тихо. Прозорците не се отваряха, а климатичната инсталация изглежда не работеше както трябва. Във всеки случай температурата беше поне 35 градуса.
— Как? Ще представя срещу Теръл другите възможни убийци и ще позволя на уморения си задник най-после да поседне.
— Знам, че искаш да го направиш, но ти казвам да внимаваш. Има нещо, което Теръл просто умира да каже. Ти настъпи Пауъл с Алварес и той си дава сметка за това. Кани се да си го върне и имам чувството, че разполага с нещо сериозно.
— Нищо, с което разполага Пауъл, не е сериозно.
— За разлика от твоята особа, така ли?
Фримън се направи, че не го чу.
— Дявол да го вземе, тук е горещо като в ада. Какво искаш да направя? Да пусна това ченге да си отиде? Да прекратя разпита?
— Това може ли да навреди?
Погледът, който Харди получи в отговор, не беше ласкав, но му бе все едно. Убеден беше, че след Барбието и Алварес имат сериозен шанс за оправдателно решение. В края на краищата ставаше дума за съмнения, не за сигурност. Харди смяташе, че са налице. Освен това, макар Гейдж и Теръл да не бяха допринесли с нищо за тезата им, все пак не бяха и навредили. Но положението би могло да се промени само за миг. Една погрешна стъпка сега би могла да промени хода на делото коренно. Беше време да действат консервативно в буквалния смисъл — да консервират това, което вече са постигнали. Да не позволяват на другата страна да бележи точки.
Но това не беше в стила на Дейвид Фримън.
— Питаш ме дали може да навреди? Може и ето защо, защото това не е най-добрата защита за клиентката ни. В протокола е записан намекът на Теръл, че никой друг не би могъл да убие Лари Уит. Дженифър му е казала, че мъжът й няма врагове. Искаш да оставя това така? Смяташ, че не е важно?
— Разбира се, че е важно, само че можеш да го оставиш и за следващата седмица.
— Не е необходимо. Ще подготвя съдебните заседатели за подробностите, които ще чуят по-късно.
Харди се увери, че няма да успее да убеди Фримън, но това не бе изненада. Е, може би самият той не беше прав, в края на краищата безпокоеше го само някакво предчувствие, незадълбочена преценка. Може би самото присъствие на Теръл го бе обезпокоило. Както и да е, беше предупредил Дейвид и съвестта му бе чиста. Останалото щеше да разбере много скоро.
Фримън отвори вратата и излезе в хладния коридор.
— Инспектор Теръл, стана дума, че Лари Уит е нямал врагове. Вие проверихте ли това твърдение на госпожа Уит?
— Най-важната част от всяко криминално разследване е да се открият хората, които са имали мотив да го извършат.
Фримън, все още зачервен от горещината в стаята, в която разговаряха с Харди, погледна жълтия бележник в ръката си и продължи:
— Успешни ли бяха опитите ви да откриете възможни врагове на доктор Уит?
Мнението на Теръл за това, кой би могъл да е враг на жертвата, според Харди можеше да се отхвърли, като основаващо се на догадки, но Пауъл не реагира. Сякаш не искаше да възрази.