Сейлъмс Лот
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сейлъмс Лот». Краткое содержание книги:
Писателят Бен Миърс е от малцината, които се връщат в градчето. Защо? За да забрави мъката, да се отърси от сянката на миналото и някак си да продължи да живее. Само че вместо забрава там го чака неописуем ужас.
В Сейлъмс Лот се е заселил непознат — въплъщение на зло, унищожаващо не само онези, с които той има досег, но и скъпите им хора.
Безметежното съществуване на местните жители остава в миналото. Разгаря се битка, в която залогът е нещо по-важно от живота. Мнозина ще загинат. докато дойде краят на неописуемия кошмар. И все пак, наистина ли е дошъл?
За миг той изви поглед към подпрения на дървото продълговат цилиндричен предмет, увит в парче от стара кърпа. У дома, в задния двор, имаше купчина дърва — два кубика жълти ясенови цепеници, които двамата с баща му бяха нарязали през юли и август с верижния трион. Хенри Петри беше методичен човек и Марк знаеше, че всяко парче е дълго деветдесет плюс-минус два сантиметра. Баща му просто усещаше подходящата дължина също тъй инстинктивно, както усещаше, че подир есента идва зима и щом запалят камината в хола, жълтият ясен ще гори по-дълго и по-жарко.
Синът му пък знаеше други неща и усещаше, че ясеновото дърво е за хора — не, за твари — като онзи. Тази сутрин, докато родителите му бяха излезли на неделна разходка, той взе една по-тънка цепеница и я издялка със скаутската си брадвичка. Острието стана грубо, но щеше да свърши работа.
Долу се мярна пъстро петно и той се притисна към грубата кора, надничайки с едно око иззад дънера. След миг за пръв път различи ясно кой се изкачва по хълма. Момиче. Изпълни го облекчение, примесено с разочарование. Вместо наемник на дявола, насам се задаваше дъщерята на мистър Нортън.
Внезапно в очите му пак припламна интерес. И тя си носеше кол! Когато момичето наближи, Марк едва не избухна в горчив смях — летва от снегозагражденме, страхотно оръжие си бе избрала. Тая дъска не би издържала и два удара с най-обикновен дърводелски чук.
Тя щеше да мине отдясно на дървото. Когато разстоянието намаля, Марк предпазливо запълзя наляво, като гледаше да не закачи дребните съчки, чието прашене би го издало. Най-после синхронното придвижване свърши; сега тя бе с гръб към него и продължаваше нагоре по хълма към пробива между дърветата. Стъпваше много внимателно. Добре. Макар че носеше тая глупава летва, явно имаше известна представа в какво се забърква. Ако излезеше на открито обаче, щеше да си има неприятности. Стрейкър си беше у дома. Марк дебнеше тук от дванайсет и половина и го бе видял как излиза на алеята да огледа пътя към градчето, после се прибира в къщата. Все още се чудеше какво да прави, когато пристигането на това момиче окончателно обърка нещата.
Но може би нямаше повод за тревога. Тя бе залегнала зад последните храсти и просто наблюдаваше къщата. Марк обмисли положението. Тя явно знаеше. Сега нямаше значение откъде бе узнала, важното бе едно — ако не знаеше, нямаше да мъкне тая жалка летва. Марк реши, че ще трябва да я предупреди за присъствието на бдителния Стрейкър. Тя едва ли се бе сетила да вземе пистолет, дори и спортен като неговия.
Тъкмо се чудеше как да обяви присъствието си без момичето да се разпищи като откачено, когато горе забръмча колата на Стрейкър. Момичето трепна и за момент Марк се изплаши, че сега ще загуби самообладание и ще хукне с трясък през гората, издавайки присъствието си на всичко живо в радиус от сто километра. Но сетне я видя да се снишава надолу, вкопчила пръсти в земята, като че се боеше да не отлети. Може и да е глупава, но има кураж, одобрително помисли той.
Колата на Стрейкър бавно отстъпи по алеята — от храстите сигурно имаше по-добър обзор; Марк виждаше само черния покрив на пакарда — поспря за малко, после се спусна по пътя към градчето.
Реши, че трябва да обединят усилията си. Беше готов да приеме всякакъв спътник, стига само да не влезе самичък в онази къща. Вече познаваше лъхащата оттам отровна атмосфера. Бе я, усетил още отдалече, а с приближаването чувството ставаше все по-силно.
Лекичко изтича нагоре по килима от борови иглички и я хвана за рамото. Тя се напрегна цяла, Марк разбра, че ще изпищи и прошепна:
— Не викай. Няма нищо. Аз съм.
Тя не изпищя. Само издиша с глух стон на ужас. Завъртя се и го изгледа с пребледняло лице.
— К-кой си ти?
Той седна до нея.
— Казвам се Марк Петри. Познавам те, ти си Сюзън Нортън. Татко ми се познава с баща ти.
— Петри?… Хенри Петри?
— Да, това е баща ми.
— Какво правиш тук? — запита тя, без да спира да го оглежда от глава до пети, сякаш още не можеше да повярва в присъствието му.
— Каквото и ти. Само че тая летва няма да свърши работа. Много е… — той потърси в речниковия си запас дума, която бе усвоил от чужди разговори, но още не бе употребявал. — Много е паянтова.
Тя сведе очи към парчето от снегозаграждение и се изчерви.
— О, това ли. Ами… намерих го в гората и… и си помислих, че някой може да се спъне, затова…
Типични увъртания на възрастен човек. Марк нетърпеливо я прекъсна:
— Дошла си да убиеш вампира, нали?
— Откъде ти хрумна такова нещо? Вампири и тем-подобни.