Сейлъмс Лот

Областният шериф беше висок и почти плешив. Дъвчеше тютюн. Движеше се бавно, но лъскавите му очи не пропускаха нищичко. Той извади огромен оръфан бележник, закачен с верижка за джоба на панталона му, после бръкна за химикалка под зеленото си вълнено сако. Докато разпитваше Бен и Джими, двамата му помощници правеха снимки и търсеха отпечатъци от пръсти. Мори Грийн кротко стоеше в дъното на стаята и от време на време стрелваше Джими с озадачен поглед.

Какво ги е довело в погребалната кантора на Грийн?

Джими изрецитира версията за енцефалита.

Знае ли старият доктор Риърдън?

Не, не знае. Джими сметнал, че ще е по-добре да провери дискретно, преди да говори с когото и да било. А всички знаят, че доктор Риърдън си пада… така де, малко приказлив.

Ами енцефалитът? Болна ли е била жената?

Не, почти твърдо не. Преди нахълтването на непознатия с якето, Джими бил привършил прегледа. Не искал — а и не можел — да обсъжда от какво точно е умряла жената, но явно не било от енцефалит.

Могат ли да опишат нападателя?

Двамата отговориха в рамките на предварително съгласуваната версия. Бен само прибави, че бил обут с кафяви работни обувки, за да не се повтарят като Туидълдум и Туидълди.

Маккаслън зададе още няколко въпроса и Бен тъкмо почваше да се надява, че всичко ще мине гладко, когато шерифът се завъртя към него.

— Ами вие какво общо имате, мистър Миърс? Нали не сте доктор.

В зорките му очи играеха добродушни искрици. Джими отвори уста, но с едно помръдване на ръката шерифът го застави да млъкне.

Ако с внезапния си въпрос Маккаслън целеше да изтръгне от Бен издайническа гримаса или жест, това не му се удаде. След толкова емоции Бен се чувстваше изстискан като парцал и просто нямаше сили да реагира. В сравнение с преживяното неотдавна, един погрешен отговор не изглеждаше кой знае какво.

— Вярно, не съм доктор, а писател. Пиша романи. В момента работя над книга, в която един от героите е син на погребален агент. Просто исках да надникна в работилницата. Помолих Джими да ме вземе. Той каза, че би предпочел да не обяснява защо идва тук, тъй че не го разпитвах повече. — Бен разтри бучката върху челюстта си. — Но не се и надявах на толкова вълнения.

Маккаслън не прояви нито задоволство, нито разочарование от обяснението.

— Да, доста вълнения. Вие сте онзи, дето е написал „Дъщерята на Конуей“, нали?

— Да.

— Жена ми изчете откъс от романа в някакво женско списание. Май беше „Космополитън“. Смя се като щура. Аз хвърлих едно око и не открих нищо смешно, че някакво девойче се тъпче с наркотици.

— Така е — каза Бен, гледайки Маккаслън право в очите. — И аз не го смятам за смешно.

— Разправят, че книгата, дето сте я захванали, се развива в Лот.

— Вярно.

— Дайте на Мори Грийн да я прегледа — посъветва го Маккаслън. — Да види дали кантората е описана както трябва.