Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Мъжът вдигна глава и примигна на слънцето.
— Браво на вас.
— Продаваш ли или не?
— Не — рече онзи, обърна глава и се изплю, след което обърса уста с опакото на ръката си. — Тези коне са на хора. Плащат ми да им ги пазя, а не да ги продавам. Само да продам коня на някой, жив ще ме одерат.
— Да знаеш някой, който да продава?
— Съжалявам, не знам. Огледайте наоколо.
Благодариха му и потънаха сред пазара, оглеждайки за по-открити площи, където би могло да има коне за продан. Дженсън нямаше нищо против да продължат пеш — двете с майка и винаги бяха пътували така. Но разбираше защо Себастиан толкова държи да си купят коне. След бягството му от затвора и при положение, че Натан Рал бе по петите им, беше по-добре да се махат от това място възможно най-бързо.
На второто място получиха същия отговор. Дженсън бе гладна, искаше и се да си купят нещо за хапване, но знаеше, че е по-добре първо да приключат с това, а после да се бавят с намиране на храна — за да не свършат с нож в гърба на пълен стомах. Себастиан не пускаше ръката и. Двамата обикаляха претъпканите улички, завиваха покрай щандовете и сергиите, спираха навсякъде, където имаше завързани коне.
— Дали не бихте ни продали някой и друг кон? — попита Себастиан поредния гледач.
Онзи, скръстил ръце пред гърдите си, се бе облегнал на една ограда.
— Не. Нямам коне за продан.
Себастиан кимна.
— Благодарим все пак.
Себастиан понечи да се отдалечи, но онзи го хвана за наметалото.
— Ще се махате ли оттук?
Себастиан сви рамене.
— Връщаме се на юг. Щеше ни се преди това да си вземем коне.
Мъжът се надвеси към него, като предварително се огледа в двете посоки.
— Ела след мръкнало. Ще се задържите ли дотогава? Може би ще мога да ви помогна.
Себастиан кимна.
— И без това ще имам работа през деня. Ще дойда довечера. Прегърна Дженсън през раменете и двамата се отдалечиха надолу по улицата. Наложи се да направят място на две сестри, радващи се на огърлиците, които си бяха купили, докато баща им вървеше зад тях, натоварен с покупки за вкъщи. Майката не изпускаше от поглед момичетата, като в същото време теглеше зад себе си двойка овце. При вида им Дженсън с болка си помисли за Бети.
— Да не си луд? — прошепна тя на Себастиан, притеснена от отговора му. — Не можем да останем тук цял ден.
— Разбира се, че няма да останем. Този беше главорез. Знае, че щом питам за кон, значи имам пари. Вероятно планира да събере приятелчетата си и когато отидем по мръкнало, да ни нападнат от сенките.
— Сериозно ли говориш?
— Тук е пълно с такива като него. — Себастиан я изгледа мрачно. — Това е Д’Хара — страна, където алчните и извратените тъпчат слабите, където хората не се интересуват от ближния си, още по-малко от бъдещето на човечеството.
Дженсън го разбираше. На път към Народния дворец Себастиан и бе разказал за Брат Нарев и неговото учение, за надеждата му за едно бъдеще, в което човечеството няма да страда, бъдеще, когато няма да има глад, болести и жестокости. Когато всеки ще милее за ближния си. Себастиан бе споменал още, че с помощта на Джаганг Справедливия и добрата воля на почтените хора Братството на Ордена ще успее да построи този нов свят. На Дженсън и бе трудно да си го представи — един свят без Господаря Рал.
— Но ако този човек е престъпник, защо му каза, че ще се върнеш?
— Защото, ако не го бях направил, ако му бях казал, че не мога да чакам, можеше да събере приятелчетата си още сега. Ние няма да знаем кои са, но те ще ни познават, така че няма да им е трудно да ни изненадат.
— Сериозно ли го мислиш?
— Както ти казах, това място е пълно с крадци и разбойници. Внимавай, защото иначе може да останеш без кесията си — нищо чудно да ти я резнат както си е на колана.
Тя тъкмо се канеше да му признае, че и се е случило точно това, когато чу името си.
— Дженсън! Дженсън!
Беше Том. Какъвто си беше огромен, се извисяваше над всички, а освен това бе вдигнал и ръка, за да и помаха, сякаш щеше да и е трудно да го забележи.
Себастиан се наведе към нея.
— Познаваш ли го?
— Той ми помогна да те измъкна.
Дженсън нямаше повече време за обяснения, затова побърза да се усмихне на махащия и за поздрав Том. Той, щастлив като кученце, видяло господаря си, се втурна презглава към нея. Братята му бяха на масата.
Лицето на Том беше грейнало.
— Знаех си, че ще дойдеш, нали ми обеща. Джо и Клейтън ми се присмиваха, че съм глупак да си го помисля, но аз им казах, че ще удържиш на обещанието си и ще минеш да ме видиш, преди да си тръгнеш.
— Ами, току-що излизам от Двореца. — Потупа ножа си под наметалото. — Боя се, че нямаме много време, трябва да вървим.