Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
— Значи затова ми помагаш. — Усмихна се насила. — Защото си задължен.
Себастиан я погледна така, сякаш му бе зашлевила плесница.
— Не! — Приближи се към нея и падна на коляно. — Не. Аз в началото беше така, но не е само заради дълга.
— Звучи така, сякаш съм прокажен, който трябва…
— Не, ни най-малко. — Докато търсеше точните думи, лъчистата усмивка грейна на лицето му. Същата онази усмивка, от която сърцето и се свиваше. — Никога не съм срещал човек като теб, Дженсън. Кълна се, очите ми никога не са виждали по-красива жена, нито по-умна. Караш ме да се чувствам като нищожество. Но после, щом ми се усмихнеш, изведнъж ставам важен. Никой досега не ме е карал да се чувствам по този начин. В началото бе дълг, но сега, кълна се.
Думите му я удариха като гръм, не бе очаквала да чуе такива неща, изречени с топла нежност, гореща молба.
— Нямах представа.
— Знам, че не биваше да те целувам. Сбърках. Аз съм войник в армията срещу злото. Животът ми е отдаден на каузата да помагам на народа си. На всички народи. Не мога да предложа нищо на жена като теб.
Дженсън не можеше да разбере защо Себастиан си мисли, че трябва да и предлага нещо. Той и бе спасил живота.
— Тогава защо ме целуна?
Той се вгледа в очите и, думите излизаха от гърлото му с мъка, сякаш дърпани от невъобразими дълбини.
— Не можах да се сдържа. Съжалявам. Опитах. Знам, че сбърках, но когато се озовахме тъй близо един до друг, когато погледнах красивите ти очи, а ръцете ти ме обгръщаха, моите ръце прегръщаха теб. Никога не бях изпитвал по-голям копнеж в живота си. Просто не можах да устоя. Трябваше. Съжалявам.
Дженсън заби поглед в зелника в скута си. Себастиан си наложи обичайната маска на спокойствие и се дръпна назад върху седлото си.
— Не съжалявай — прошепна тя, без да вдига поглед. — Целувката ти беше страхотна.
Той се надигна в очакване.
— Наистина ли?
Дженсън кимна.
— Радвам се да чуя, че не си го направил по задължение.
Думите и го накараха да се усмихне и уталожиха напрежението.
— Никой дълг не ме е карал да се чувствам тъй прекрасно — отвърна той.
Двамата се засмяха — нещо, което не си спомняше да е правила отдавна. Стана и хубаво да се посмее.
Отхапа от баницата, наслаждавайки се на ароматните подправки и сочните парченца месо. И това усещане бе доста приятно. Надяваше се, че не е била много остра с Том, задето бе забравил да попита за Бети. Беше изляла върху него цялата си обърканост, страх и гняв. Той бе добър човек. Помогна и, когато най-много се нуждаеше от помощ.
Мислите и политнаха към Том, сети се, че и беше добре в компанията му. Той я караше да се чувства важна, уверена в себе си. Себастиан я правеше смирена. Усмивката на Том бе ведра и хубава — но по различен начин, не като тази на Себастиан. Усмивката на Том бе сърдечна, докато на Себастиан беше загадъчна. Усмивката на Том я караше да се чувства сигурна и силна, докато на Себастиан я правеше беззащитна и слаба.
След като си изяде баницата до последната трошичка, тя постла наметалото си на земята и легна, като се зави хубавичко с одеялата. Все още трепереща, си припомни как Бети ги бе топлила нощем. В мрака тъгата и се върна и прогони съня от очите и въпреки умората от всичко, през което се наложи да премине през последните дни.
Бъдещето не и носеше нищо обещаващо. Очакваше я все същото — преследване и преследване, докато най-накрая хората на Господаря Рал не я заловят. Без майка си, без Бети чувстваше празнота. Даде си сметка, че няма представа накъде ще продължи, знаеше само, че ще продължи да бяга. Беше разчитала на помощта на Алтея, но дори това се оказа празна химера. В едно далечно ъгълче на съзнанието си бе таила някаква невъзможна надежда, че като се върне там, където се бе родила, в Народния дворец, може би ще намери задоволително решение на проблемите си.
Затрепери не само от студ, но и от неясната перспектива, която и предлагаше бъдещето.
Себастиан долепи гръб до нейния, за да я предпази от вятъра. Уверението му, че го прави не само по задължение, я успокояваше. Опита се да си припомни усещането за плътно долепеното му до нейното тяло. Опияняващото докосване на устните му до нейните.
Думите му, които я бяха изненадали с такава сила: „Очите ми никога не са виждали по-красива жена“, все още отекваха в главата и. Не беше убедена, че му вярва. Може би се страхуваше да му повярва.
Първия ден, когато се запознаха, той и бе подметнал няколко комплимента. Бе споменал, че хората сигурно щели да си помислят, че мъртвият войник е видял красива млада жена и така се е подхлъзнал и е паднал от скалата, а след това „правилото на Себастиан“, както го нарече, да и даде инкрустирания нож на войника, казвайки, че красотата трябва да отиде при красота.