По заповед на президента

„По дяволите — помисли си Нейлър — ето, отново бързаш. Нима Военновъздушните сили не учат офицерите си, че първи трябва да говорят по-нисшите по ранг, за да кажат, каквото наистина мислят, а не каквото, искат да чуят началниците им?“

— За целта вероятно ще е необходимо повече време от онова, с което разполагаме — каза Нейлър. — Мисля, че президентът иска отговор възможно най-бързо. Говорим за часове.

— „Делта“, сър — каза генерал Потър. — Може би… Вероятно… „Грей Фокс“.

„Делта Форс“ бяха елитът на Специалните части. Бяха толкова известни, че за тях дори се правеха филми, които бяха почти невероятно неточни. Нямаше нито един филм за „Грей Фокс“, който пък беше елитът вътре в „Делта“, защото много малко хора въобще бяха чували за тях.

„Знаех, че ще получа този отговор. И знаех още, че няма да ми хареса.“

— Нека видим какво има да каже генерал Макнаб, с какво може да допринесе той за вземането на правилното решение — каза Нейлър. — Моля те, Уес, свържи ме с него по телефона.

— Да, сър — каза старши сержант Сагинс и отиде до телефона.

След петнайсет секунди Сагинс извика:

— Сър, генерал Макнаб е вече на линията.

— Донеси ми телефона, Уес.

Старши сержант Сагинс влезе в офиса със сигурния телефон в ръка, като влачеше след себе си дебелия свързочен кабел. Постави го на масата между Нейлър, Потър и Макфадън. После натисна бутона, който позволяваше да се чува и говори от разстояние.

„Защо си знаех, че е грешка да го карам да прави това.“

Отговорът дойде незабавно.

— Добър вечер, сър — каза гласът на генерал Брус Дж. Макнаб гръмогласно. — Забавих се малко, защото имах по-неотложни нужди, нужди на природата, така да се каже. Моите извинения, сър.

— Благодаря, че споделихте това с мен, генерале — каза Нейлър, а раздразнението се усещаше в гласа му.

— Винаги на ваше разположение, сър — каза весело Макнаб.

— По дяволите, Скоти, трябва ли винаги да си такъв задник? — каза гневно Нейлър.

И веднага съжали. И се смути.

— Ако генералът е обидил по някакъв начин генерала, сър — каза Макнаб, като звучеше като някой плебей от „Уест Пойнт“, който разговаря с офицер от висшата класа, — то генералът съжалява. Сър.

Нейлър погледна другите — старши сержант Сагинс изучаваше тавана, генерал Макфадън гледаше в пода, а генерал Потър — часовника на китката си.

„Кучи син!“

— Скоти, знаеш ли къде в Чад се намира Абеше? — запита Нейлър.

— Един момент, сър — каза Макнаб.

Всички чуха звука, който много приличаше на щракане с пръсти. След няколко секунди генерал Макнаб продължи:

— Сър, Абеше, Чад, се намира в отдалечен район на страната. Координатите са 13.50.49 северна ширина…

— Знам къде е, Скоти — прекъсна го Нейлър. — Въпросът беше дали ти знаеш. Едно кратко „Да, сър“ щеше да е достатъчно.

— Да, сър.

— Съществува вероятност изчезналият от Луанда, Ангола, самолет да е там.

— Там има писта с дължина 9 200 фута, което е повече от достатъчно за „Боинг 727“. Какъв е твоят източник?

Нейлър не отговори на въпроса. Вместо това запита:

— Колко бързо можеш да изпратиш там човек, за да разбере със сигурност, Скоти?