Героят на времето

Въздъхна, скочи от коня и последва слугите, които внасяха Сет в шатрата.

— Този глупак Хам съобщи ли ти новините от Лутадел? — попита Сет, щом останаха сами.

— Съобщи ми, че няма никакви новини — отвърна Елънд. И наистина, от столицата нямаше нито вест, нито следа от поръчаните от Елънд припаси.

— Не разполагаме с много време, Елънд. Не повече от два-три месеца. Ще стигнат колкото да отслабим защитата на Йомен, и може би да измъчим хората му до степен да решат, че е по-добре да ги нападнем.

Елънд го погледна. Сет седеше в креслото, втренчил нахален поглед в него. Позата му бе достатъчно красноречива — Сет бе парализиран и не можеше да сплашва хората с физическата си сила. Ето защо намираше други начини да изглежда страховит.

Сет знаеше как да удари там, където боли най-много. Намираше слабите места на хората и ги използваше по начин, на който не бяха способни дори Усмирителите. И същевременно Елънд подозираше, че в душата си е много по-добродушен, отколкото е склонен да признае.

Днес изглеждаше особено изнервен. Сякаш беше разтревожен от нещо. Нещо важно — нещо, което може би е бил принуден да изостави?

— Сет, с Алриане всичко ще е наред — каза Елънд. — Нищо няма да й се случи, докато е със Сейзед и Бриз.

Сет изсумтя и махна небрежно с ръка — макар че отмести поглед.

— По-добре ми е, когато тази малка глупачка не е наблизо. Нека онзи Усмирител се забавлява с нея! Както и да е, не говорехме за мен, а за теб и обсадата.

— Казах ти, Сет — отвърна Елънд. — Ще нападнем, ако преценя, че е неизбежно. — Докато говореше, чергилото на шатрата се повдигна и влезе Хам, придружаван от спътник, когото Елънд не бе виждал на крака от седмици.

— Демоа! — възкликна Елънд. — Вече си станал? Много се радвам.

— Другите се оправиха преди доста време, Демоа — подметна Сет. — А повечето изобщо не се разболяха.

„Освен онези, които умряха“ — помисли Елънд. Погледна Демоа и видя, че младият генерал се е изчервил от притеснение.

— Какво има, Демоа?

— Нищо, ваше величество.

— Демоа, в моя лагер няма такъв отговор — скастри го Елънд. — За какво става въпрос?

Хам въздъхна и дръпна един стол, яхна го наопаки и опря мускулестите си ръце на облегалката.

— Ел, из лагера се носи слух…

— Ама и тия войници! — изпръхтя Сет. — Суеверни са като бабички.

— Та значи разправят — продължи Хам, — че тези, които се разболяват от мъглите, всъщност са наказани.

— Наказани? — повтори Елънд. — За какво?

— За липсата на вяра, ваше величество — докладва Демоа.

— Глупости — рече Елънд. — Всички знаем, че мъглите избират жертвите си случайно.

Но се замисли. „Не. Всъщност има някаква закономерност. Числата го доказват“.