Време за умиране

— Събудиха ме — добави Винсънт. — Бяха в гадно настроение. Мисля, че няма да ми платят.

— Кой от двамата застреля онези във форда?

— Не мога да ти кажа. Видях, че единият ги стреля, а другият пали колата.

— Видя това със собствените си очи, така ли?

— Да.

— Ще го потвърдиш ли пред съда?

— Не, защото онези Дънкан имат пръст в тази работа.

— А щеше ли да го направиш, ако нямаха пръст?

— Нямам чак толкова силно въображение.

— Но на мен ми каза.

— Неофициално, само между нас двамата.

— Кажи ми го пак.

— Единият застреля хората в колата, а другият я подпали.

— Добре — кимна Ричър. — Това е достатъчно.

— За какво?

— Събуди ги — каза Ричър. — Точно след минута, като лично се отбиеш в стаите им. Ще бъдеш напрегнат. Шепнешком ще им кажеш, че аз съм отпред на паркинга и оглеждам пораженията.

— Не искам да се забърквам.

— Днес е последният ден. От утре вече ще бъде друго.

— Извинявай, но предпочитам да изчакам и да видя какво ще стане.

— От утре тук ще има три групи хора — търпеливо рече Ричър. — Едните ще са мъртъвци, другите страхливци, а третите — мъже с поне малко достойнство и самоуважение. Искам ти да си сред последните.

Винсънт не каза нищо.

— Познаваш ли Елинор Дънкан? — попита Ричър.

— Тя си е наред — отвърна Винсънт. — Никога не е имала нищо общо с тази мръсотия.

— От утре тя ще поеме нещата в свои ръце и ще извозва цялата реколта в района.

Винсънт не каза нищо.

— След една минута събуди италианците по телефона — каза Ричър, излезе навън и тръгна покрай боядисаните в сребристо греди, които водеха към бунгалата.

Мина директно покрай първите шест, а когато стигна седмо и осмо, описа широк кръг и излезе пред номер девет. Шмугна се в плитката ниша, която го делеше от извития еркер на осмо. Беше толкова близо, че можеше да я докосне с ръка. От другата ѝ страна беше стая номер седем, а шевролетът, субаруто и изгорелият форд останаха зад гърба му, подредени в една линия, от север на юг. Извади глока на убития иранец и провери пълнителя.

Всичко беше наред.

Оставаше му само да чака.

Чу телефоните. Първо в едната стая, после и в другата. Звъняха приглушено заради плътно затворените врати и прозорци. Представи си как обитателите им се размърдват под завивките, сядат, разтъркват очи и поглеждат часовниците си. После оглеждат непознатата обстановка, посягат към телефоните и изслушват съобщението на Винсънт, предадено с напрегнат шепот.

Беше готов и чакаше.

Знаеше какво ще се случи. Първият, който се появи, щеше само да надникне навън с пистолет в ръка, изчаквайки партньора си. После двамата щяха да се уточнят с помощта на жестове и заедно щяха да тръгнат към далечния край на паркинга.