Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
Лесърите можеха да са навсякъде, а хората умееха да се държат като идиоти. Той задържа вратата, за да мине тя, и с облекчение забеляза, че с изключение на продавача на билети, който стоеше зад бронирано стъкло, вътре имаше само един старец, който спеше седнал на една от пластмасовите пейки, и една жена с куфар.
Гласът на Хекс беше тих.
— Това място… те натъжава.
По дяволите, вероятно беше така. Но не заради случилото се с него тук… По-скоро причината беше в онова, което беше изпитала майка му. Преживяла бе тук родилните си мъки съвсем сама.
Той подсвирна силно и вдигна високо ръка, а трите човешки същества в чакалнята погледнаха към него. Замъгли съзнанието им и те изпаднаха в лек транс. После тръгна към металната врата с надпис „Жени“. Опря ръка в студената повърхност и я бутна, а после се ослуша. Никакви звуци. Вътре беше празно.
Хекс мина покрай него, а очите й обходиха стените, иззидани от газобетонни блокчета, мивките от неръждаема стомана и трите кабини. Помещението миришеше на белина и мръсни влажни стени. Огледалата не бяха стъклени, а представляваха полирани метални повърхности. Всичко беше здраво завинтено — от контейнерите за течен сапун до надписа „Пушенето забранено“ върху кошчето за боклук. Хекс спря пред кабината за инвалиди, а очите й искряха. Бутна вратата, потръпна и придоби объркано изражение.
— Тук… — Тя посочи към пода в ъгъла. — Тук си бил роден.
Когато тя се извърна към него, той вдигна рамене. Не знаеше точно в коя кабина се е случило, но имаше логика, че ако ще раждаш бебе, ще избереш най-просторната.
Хекс се втренчи в Джон и имаше вид, сякаш гледа през него. Той се озърна да провери дали някой не се е присъединил към тях. Не. В тоалетната бяха само те двамата.
— Какво? — произнесе с устни, а тя остави вратата на кабината да се хлопне.
— Кой те е намерил? — Когато той направи движение сякаш миеше пода, тя промърмори. — Чистачката.
Той кимна и се почувства засрамен от това място, от миналото си.
— Недей. — Тя се приближи към него. — Повярвай ми, не съм аз тази, която може да те съди. Не съм дошла на този свят при по-добри обстоятелства. Спокойно може да се каже, че са били дори по-лоши.
Той можеше само да си ги представя, предвид факта, че беше наполовина симпат. Двете раси не се смесваха доброволно.
— Къде си се озовал след това?
Той я изведе от тоалетната и се озърна. Куин стоеше в далечния край на автогарата и се взираше във вратите. Като че ли се надяваше там да се появи нещо с мирис на бебешка пудра. Когато погледна към тях, Джон му кимна, после извади хората от транса и почисти съзнанието им. Сетне тримата се дематериализираха.
Когато отново приеха форма, се намираха до пързалката и пясъчника на сиропиталището „Дева Мария“. Режещият мартенски вятър брулеше из двора на църковния приют за нежелани деца. Веригите на люлките подрънкваха, а голите клони на дърветата не предлагаха никаква защита. Редиците прозорци на общежитието бяха тъмни… А също и тези на столовата и параклиса.
— Хора? — произнесе Хекс тихо, а Куин се приближи до една от люлките и седна в нея. — Отгледан си от хора? Мили… боже.
Джон тръгна към сградата и си помисли, че може би идеята му не е толкова добра. Тя изглеждаше потресена…
— С теб имаме много повече общо, отколкото си мислех. — Той се закова на място и тя явно разгада изражението му… Или разчете емоциите му. — Аз също не бях отгледана от себеподобни. Макар че като се има предвид каква съм наполовина, това би могло да се смята за благословия. — Тя пристъпи към него и се взря в лицето му. — Бил си по-смел, отколкото си предполагал. — Тя кимна към сиропиталището. — Когато си живял тук, си бил по-смел, отколкото си осъзнавал.
Той не беше съгласен с нея, но не смяташе да разколебава вярата й в него. След миг протегна ръка и когато тя я пое, двамата се приближиха към задната врата. Изчезнаха, за да се появят от другата й страна. О, по дяволите, още използваха същия препарат за под. С мирис на лимон. Обстановката също никак не се беше променила. Което означаваше, че кабинетът на директора се намираше в края на коридора. Той я поведе по износения дървен под и когато стигнаха до кабинета, свали раницата от рамото си и я закачи на бравата на вратата.