Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
— Накъде? — попита Реми.
— Към северния край на острова.
Прекосиха плитчината и продължиха по брега към гъстия храсталак. Намериха пролука, през която да се проврат, и се озоваха сред широко поле, оградено от НИСКИ дървета.
— Това ли е…? — прошепна Реми.
— Възможно е — отвърна тихо Сам. — На нито една от картите не беше упоменато точното местоположение на масовите гробове.
— Във всеки случай е странно, че тук нищо не расте — продължи той.
Прекосиха полето с предпазливи крачки. Ако това наистина бяха ямите на гробовете, значи вървяха върху останките на десетки хиляди хора.
Когато стигнаха до дърветата отсреща, Сам продължи трийсетина метра на изток, после зави отново на север. Гората се разреди и двамата се озоваха на малка полянка, обрасла с трева до коленете. През дърветата се виждаше как лунните лъчи чертаят пътеки върху водата. В далечината се чу звън.
— Шамандура в лагуната — прошепна Сам.
— Слава Богу! Сърцето ми подскочи!
— Там има нещо! — Двамата тръгнаха напред и спряха пред голям каменен блок, който се извисяваше над тревата. — Сигурно е част от основата на нещо.
— Виж тук, Сам! — каза Реми и насочи фенерчето си към нещо, което напомняше на стълб от ограда от дясната страна на полянката.
Приближиха се. На стълба висеше табелка:
„През 9 в. тук са живели привържениците на Пиетро Традонико, дож на Венеция от 836 до 864 г. Останките са изровени и преместени през 1805 г.
Историческо дружество «Повелия».“
— И да е бил тук Традонико, вече го няма — отбеляза Реми.
— „Преместени през 1805 г.“ — повтори Сам. — Това е по времето, когато Наполеон е провъзгласен за крал на Италия, нали?
— И по времето, когато е превърнал Повелия в склад за боеприпаси — додаде Реми. — Ако Лоран е бил с него, вероятно тук са получили вдъхновение за загадката.
— При това вероятно са знаели къде са изпратени останките на Традонико. Реми, тук никога не е имало бутилка. Цялата загадка е била само крачка, която е трябвало да насочи Наполеон Младши в някаква посока.
— Но каква?
В осем часа и две минути на следващата сутрин водното такси на Сам и Реми спря в малка странична уличка на две преки източно от църквата „Санта Мария Мадалена“. Платиха на шофьора, слязоха и изкачиха няколко стъпала до червена врата с черни парапети от ковано желязо. На малката бронзова табелка пишеше: „Историческо дружество Повелия“.
Сам натисна звънеца. Чуха се стъпки и на вратата се показа пълна жена с рокля на розови и жълти цветя.
— Си?
— Бонжорно — поздрави Реми, — парла инглезе?
— Да, говоря английски много добре. С какво мога да ви помогна?
— Вие ли сте уредникът?
— Моля?
— На историческото дружество „Повелия“ — уточни Сам с усмивка, като посочи табелката.
Жената се наведе, присви очи и се смръщи.
— Стара е — каза тя, — дружеството не се е събирало вече четири или пет години.
— Защо?
— Заради тия призраци. Единственото, от което се интересуват хората, са болницата и чумните ями. Останалата част от историята беше забравена. Аз бях секретар на дружеството. Казвам се Розела Бернарди.
— Тогава, сигурно ще можете да ни помогнете — каза Реми и представи себе си и Сам. — Имаме няколко въпроса за Повелия.
Синьора Бернарди сви рамене, покани ги да влязат и ги въведе в кухнята, украсена с шахматно наредени бели и черни плочки.
— Заповядайте, седнете. Кафе? — попита тя, като посочи към масата. После напълни три чаши от сребърната кана и също седна. — Какво искате да знаете за острова?
— Интересуваме се от Пиетро Традонико — отвърна Сам. — Знаете ли дали е бил погребан на острова?
Синьора Бернарди стана, прекоси кухнята и отвори един шкаф над мивката. Взе оттам нещо като албум с кафява кожена подвързия и се върна на масата. Отвори го на една страница около средата. Под прозрачно фолио се виждаше жълтеникава хартия с десетки редове ръчно написани бележки.
— Това оригинална справка ли е? — попита Реми.
— Да, това са данните от правителственото преброяване на населението на Повелия през 1805 г. Когато Наполеон разпоредил присъединяването на острова, правителството побързало да заличи миналото.