Воалът на властта
- Автор: Вудинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Воалът на властта». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Младата жена затвори очи. Преди да навлязат в гората се бе постарала да запомни имената на всички мъже и жени от отряда, защото предусещаше, че повечето няма да оживеят, а след смъртта им все някой трябваше да съобщи имената им на Нокту. Щом знаеше как се казват, мястото, където лежаха телата им, нямаше кой знае какво значение.
Кайку вдигна глава и срещна изпълнените с очакване погледи на шепата оцелели. Доджа беше мъртъв и тези, които вярваха в необходимостта от водачи, сега гледаха към нея.
— Трябва да оставим мъртъвците си — рече тя, а гласът й замалко да я предаде, докато говореше. — Трябва да ги оставим тук и да последваме това същество.
Няколко часа по-късно вече се намираха пред входа на леговището на Ксхианг Ксхи.
Кайку почти не си спомняше как стигнаха до там. Тя се мъкнеше изтощена през гората, а звярът ги водеше — колосална сянка, която никога не се виждаше напълно, нито пък можеха да различат някакви подробности.
Тъмнокосата Сестра ридаеше, докато вървеше — скърбеше най-вече заради Фаека, но също така и за всички онези, които загинаха, включително и Пейтре. Хет отказа да изостави бездиханното тяло на сънародничката си и продължи да го носи. Внезапната им, жестока смърт и свирепото настървение, с което ги бяха връхлетели емирините, я бяха потресли до дъното на душата й. Кайку бе преминала през множество кървави схватки, но това не означаваше, че бе свикнала с тях.
Мрачното й настроение бе пронизано за кратко от други, по-различни мисли; мисли за звяра, когото следваха. През онази нощ, когато тръгна по следите на Лусия, той не само не я бе нападнал, но и незнайно защо я бе защитил от онова същество, което бе приело облика на престолонаследничката. Беше я спасил — нея и само нея, — а другите войници бяха станали жертви на духа-имитатор. Защо? Защо се бе отнесъл с нея по друг начин?
После в съзнанието й изплуваха спомените за мига, който бе споделила с Тсата, и за спора й с Асара. И двете я изправяха пред важни решения, които трябваше да вземе, и въпреки това в момента изобщо не я вълнуваха. Единственото, което искаше, бе да се махне от тази прокълната гора и никога вече да не се върне.
Обаче ги очакваше още едно предизвикателство и Лусия беше тази, която щеше да се изправи пред него.
Щяха да се досетят, че са наближили убежището на Ксхианг Ксхи, дори престолонаследничката да не им бе казала нищо. Изведнъж атмосферата сякаш се сгъсти от присъствието на древния дух и косъмчетата по ръцете им настръхнаха от странните вибрации, изпълнили въздуха. Те се излъчваха от черното отверстие, зейнало в един неголям хълм, от двете страни на което се издигаха възлести стари дървета, подобни на колони. Огромният звяр се изкачи на билото на хълма и денят изведнъж притъмня.
— Не можете да продължите нататък — каза им Лусия. Погледът й беше ясен, а гласът — уверен. — Сега вече всичко зависи от мен.
Никой не възрази — дори Кайку. Тя знаеше, че рано или късно щеше да се стигне до това. Престолонаследничката погледна за последен път към седемте опърпани фигури, които бяха останали от двадесет и четиримата, потеглили с нея от Арака Джо. За момент очите й се спряха на Сестрата и тя се опита да се усмихне; усмивката й обаче бе изкуствена и явно тя също го осъзна, защото се обърна и закрачи към тунела. Седмината оцелели стояха безмълвни и наблюдаваха как чернотата я поглъща.
След известно време те приседнаха на тревата и започнаха да чакат. Тримата войници на едно място, Тсата и Хет с бездиханния му товар на друго, а Кайку и Асара предпочетоха да останат сами — всяка се уедини на неголямо разстояние от останалите.
Малко по-късно обаче тъмнокосата Сестра се изправи и се присъедини към ткиуратците.
Деветнадесета глава
В тунела нямаше светлина и Лусия трябваше да се довери на осезанието си. Тя вървеше, опипвайки с пръсти влажната стена, като се препъваше от време на време в стърчащите корени. Беше тихо — нито духове, нито животни издаваха някакви звуци. Единственото същество на това място бе Ксхианг Ксхи.
Искаше й се да може да остане тук, сред успокояващия мрак, където нямаше никакви гласове, които да я безпокоят. Да си почине, да остане да поспи на това място дори и за една нощ щеше да бъде награда, за която не смееше даже да мечтае. Да се наслади на яснотата на съзнанието си, да се абстрахира поне за малко от хаоса, който цареше отвън, както и да забрави, че дори и да останеше жива след срещата с Ксхианг Ксхи, трябваше отново да се върне там — там, където мислите й бяха замъглени, хиляди шепнещи гласове се стремяха да получат вниманието й, а разговорът с което и да е човешко същество й костваше невероятни усилия.