Воалът на властта
- Автор: Вудинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Воалът на властта». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Това обаче щеше да си остане само желание. Лусия добре съзнаваше, че нямаше да намери нито покой, нито убежище. Тя продължи напред и не след дълго зърна някакъв мержелеещ се сивкав овал, закрит със завеса от преплетени корени. Престолонаследничката ги отметна встрани и пристъпи във владенията на великия дух.
Озова се в просторна здрачна пещера, чийто свод бе обрасъл с множество дървета, които растяха отгоре-надолу и оформяха причудлива мозайка от листа и клони. Подът на пещерата бе блатист и неравен, а от застоялата, осеяна с противни увивни растения вода се надигаха купчинки торф, подобни на миниатюрни островчета, свързани посредством кални пътечки. Въздухът бе студен и мъглив и погледът на Лусия се спря на единственото дърво, растящо сред потискащия пейзаж — кривият му, възлест ствол, сгърчените клони и сбръчканите, мъртви листа свидетелстваха за древността му.
Тя усещаше присъствието на духа, чувстваше вездесъщата му, всепроникваща меланхолия и знаеше, че вниманието му е насочено към нея. Присъствието му бе смазващо, а неизмеримата му мощ бе отвъд способностите за възприемане на човешкия ум. След спускането си в Алскайн Мар Лусия бе говорила с много от прастарите духове, населяващи Сарамир, но Ксхианг Ксхи бе нещо съвсем различно; той бе по-древен от скалите, по-древен от реките и по-древен дори от гората, която обитаваше.
Девойката чакаше. Въпреки че се страхуваше, тя намираше утеха в предопределението. Животът й я беше довел до тук и тя бе готова за този миг — дотолкова, доколкото беше възможно. Ако не се получеше нищо, значи така е трябвало да стане. Тя не можеше да стори нищо повече.
Нищо не помръдваше.
След известно време Лусия свали обувките си и закрачи напред покрай периферията на долчинката. Всеки път, когато стъпеше върху меката трева, студената вода обливаше босите й ходила. Когато стигна до по-твърда почва, тя коленичи и положи длани върху земята. Девойката наклони глава и забави дишането си, подготвяйки се за подобното на транс състояние, което бе необходимо за общуването с духовете.
(( Няма нужда, Лусия. Аз не съм като другите ))
Тялото й внезапно се стегна. Гласът звучеше като хриптяща въздишка на умиращ човек и тя почувства как въздухът в прашния храм се раздвижва. Никога досега, при целия й опит с духовете, не бе имало случай някой от тях да й проговори пръв. Контактът винаги се постигаше без език, на някакво първично, инстинктивно ниво, защото това бе единственият начин за комуникация с толкова различни и чужди същества.
(( Разбирам те )) каза Ксхианг Ксхи. Мислите му бяха абсолютно прозрачни за нея, сякаш ги бе изрекъл на глас. (( Те са ми като деца и им липсва мъдрост. Още не знаят да мислят по начина, по който мисля аз ))
Лусия се смути. Деца? Всемогъщи богове, това същество възприемаше другите духове като деца? Що за глупачка беше, щом си мислеше, че е готова за Ксхианг Ксхи? Престолонаследничката не се осмеляваше да мисли какво би станало, ако се бе отнесла с него по същия начин, по който се отнасяше с другите духове.
Тя отвори бавно очи и погледна към духа. Той се рееше във въздуха пред нея — издължено привидение с човекоподобна форма, изтъкано от мъгла, — досущ като сянка по залез слънце. Имаше ръце с тънки, източени пръсти, и нещо като глава, която променяше структурата си прекалено бързо, за да може Лусия да съзре каквото и да било изражение. Перспективата бе изкривена — духът изглеждаше едновременно близък и далечен, слаб и масивен, реален и призрачен, а непрекъснато менящите му се очертания объркваха сетивата й. Такива обаче бяха всички духове — видът им неизменно смущаваше човешките възприятия.
(( Изправи се )) каза й той. (( Не се унижавай пред мен. Нямам нужда от демонстрации на преклонение или почит ))
Лусия го послуша.
(( Няма защо да се боиш да говориш, Лусия ))
Тя всъщност не се боеше — не се боеше от него по начина, по който се страхуваше от някои от другите духове; духовете, които бяха гневни и капризни и я посрещаха със злоба и омраза. Това, от което девойката се боеше, беше неговата безгранична тъга и покъртителното чувство на обреченост, което лъхаше от Ксхианг Ксхи. Страхуваше се, че прастарият дух може да й позволи да узнае източника на тази тъга и по този начин да я прехвърли и на нея, а това беше бреме, което Лусия едва ли щеше да понесе.