Последният оракул
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-975-5
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Уви, не можеха да разчитат само на късмета. Още по-лошо, Монк си даваше сметка, че преследвачите бавно ги изтласкват към езерото Карачей и неговия радиоактивен саван. Надуваемата лодка кръстосваше сравнително безопасните участъци на блатото, а Монк и децата нямаха друг избор, освен да навлизат все по-навътре към езерото.
На всеки час той рискуваше да запали клечка кибрит, колкото да провери цвета на дозиметрите. Предупредителният розов оттенък беше потъмнял до яркочервено. Константин делово го бе информирал, че дванайсет часа при такава радиация са смъртоносни. И докато изтласкваше сала през гъстата супа от водорасли и снопове блатна трева, Монк все по-осезаемо чувстваше онзи особен сърбеж по кожата, който беше знак за бавно отравяне.
А децата бяха по-уязвими и от него.
Тримата спяха на пресекулки, сгушени до Марта. Напрежението и постоянният страх ги караха да подскачат при всеки по-силен звук, а блатото гъмжеше от нощни обитатели и звуци не липсваха. Накрая Марта пое по клоните на дърветата. И преди го беше правила, веднъж дори отклони преследвачите, подмамвайки ги с дюдюкането си в грешна посока — диверсия, която осигури на спътниците й цял час относително спокойствие.
Изобщо Марта беше една адски умна маймуна.
Дали беше достатъчно умна обаче, тепърва щяха да разберат — защото се очертаваше заплаха по-голяла и от радиационното отравяне.
Тъмното небе на изток изсветляваше с наближаването на зората. Без прикритието на нощта бързо щяха да ги открият. Единствената им надежда беше да се отърват навреме от опашката си.
А това означаваше да оставят следа, Като Хензел и Гретел в гората.
Константин и Кишка бяха махнали обвивките на протеиновите кубчета, бяха събрали празните шишета от вода, и докато Монк придвижваше сала през гъстата растителност, така че да остави ясна пътека след себе си, децата се редуваха да хвърлят дребни отпадъци във водата.
— Не прекалявайте — предупреди ги шепнешком Монк. — Гледайте да не са прекалено нагъсто.
През последния час беше търсил идеалното място в тъмното мочурище и накрая го беше намерил — дълъг, извит участък, обточен с гъст върбалак и потъмни групи от елши. Най-важно беше да уцелят момента. Щяха да имат само един шанс. До другия край на блатото имаше още поне три километра, зазоряваше се бързо и ако не поемеха риска, бяха обречени.
Най-малкият член на групата им, Пьотър, седеше в средата на сала, обвил с ръце коленете си. Люлееше се напред-назад с поглед, вперен в кърмата — човек би помислил, че гледа как приятелите му залагат стръвта, но Монк знаеше, че погледът му стига много по-далеч.
При края на извития воден участък той премести пръта пред сала и го заби дълбоко в тинестото дъно. Натисна с цяло тяло и салът спря. Тук щеше да се реши всичко.
Борсаков седеше до кормчията. Седалките стърчаха високо над плоския алуминиев корпус. Пред тях клечаха двама от войниците — единият отговаряше за прожектора при носа на лодката, другият стискаше готова за стрелба карабина.
След петте часа в блатото ушите на Борсаков бяха като изтръпнали от несекващия шум. Зад него двигателят ръмжеше, привеждайки в движение огромната перка. Счупеният метален предпазител над нея дрънчеше при всеки завой. Завихрената вода клатеше тръстиките и ниските клони.
Имаха само едни слушалки и те се падаха на кормчията. Едната му ръка не се отделяше от лоста за управление, другата — от дросела, с който контролираше мощността на двигателя. Миризмата на дим и дизелово гориво маскираше тежката воня на блатото. Движеха се бавно през плитък участък открита вода. Прожекторът облизваше тръстиките по краищата му.
Досега в лъча му бяха попадали лосове и диви прасета, орли бяха излитали панически от гнездата си, лодката бе минавала покрай бентове на бобри и през облаци от насекоми. Лъчът на прожектора им се бе отразявал в хилядите по-големи и по-малки очички на блатните обитатели.
Само от бегълците не бяха видели и следа.
А горивото им беше на привършване, така че…