Златна лилия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-022-5
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Златна лилия». Краткое содержание книги:
Интелигентната алхимичка Сидни Сейдж и Джил Драгомир — моройската принцеса с очи като на кошута — се укриват в човешко училище в слънчевия Палм Спрингс, Калифорния. Учениците — деца на заможни и притежаващи власт хора — продължават живота си напред, тънейки в блажено неведение, докато на Сидни, Джил, Еди и Ейдриън се налага да правят всичко по силите си, за да опазят тайната си. Но със забранените любовни връзки, неочакваните обрати и надвисналата заплаха от приближаващи стригои, прикриването на истината се превръща в задача, много по-трудна, отколкото някой е предполагал…
Когато шокиращи разкрития заплашват да разтърсят света на мороите, лоялността на Сидни е поставена на изпитание. Тя трябва да избере между принципите и догмите, които е била обучавана да следва, и нейните собствени инстинкти. На кого да се довери — на алхимиците или на сърцето си?
— Толкова съжалявам — казах му. — Просто трябваше да свърша тази работа с… хм, брат си.
Ако Брейдан ми беше ядосан, не го показа. Такъв си беше той. Но ме огледа критично.
— Да не би да е било нещо свързано със спорта? Имаш вид, все едно си участвала в маратон.
Не беше обида, ни най-малко, но ме свари неподготвена — най-вече защото мислех за думите на Ейдриън. Брейдан не бе казал нищо за костюма ми за Хелоуин, но бе забелязал сегашното ми състояние?
— Бяхме в Санта София, на преглед на колата му.
— Хубав квартал. Ако продължиш нагоре по магистралата, ще стигнеш до Националния парк Джошуа Три. Била ли си там?
— Не. Само съм чела за него.
— Забележително място. Удивителна геология.
Сервитьорката приближи и аз с облекчение поръчах айскафе с мляко. Брейдан беше повече от щастлив да ме осветли за геологията на парка и много скоро двамата се плъзнахме в познатия ни ритъм на интелектуалния диспут. Не бях запозната със специфичните особености на парка, но знаех достатъчно за геологията, за да му бъда достоен събеседник. Всъщност можех да говоря на автопилот, докато мислите ми се насочиха отново към Ейдриън. Припомних си думите му за червената рокля. Освен това не можех да забравя коментара му, че съм била щастлива и как това си заслужавало страданието му.
— Какво мислиш?
— Хм? — Осъзнах, че в крайна сметка съм изтървала нишката на разговора.
— Попитах те кой тип пустиня намираш за по-впечатляващ — обясни кавалерът ми. — Пустинята Мохаве съчетава всички особености, но аз всъщност предпочитам пустинята Колорадо.
— Аха. — Отново влязох в час. — Хм, Мохаве. Скалистите образования ми харесват повече.
Това доведе до разгорещен спор за регионите по време на вечерята, а Брейдан изглеждаше все по-щастлив. На него наистина му се нрави да има насреща си достоен опонент, осъзнах аз. Нито един от моите наръчници не даваше насоки как да се спечели мъжкото сърце чрез научни спорове. Макар че лично аз нямах нищо против. Разговорът ми харесваше, но не ме изпълваше с трепет. Трябваше да си напомня, че връзката ни все още беше в начален стадий — ако изобщо можеше да се нарече така. Със сигурност горещото влюбване тепърва предстоеше.
Говорихме доста, след като чиниите ни бяха празни. Без да сме я молили, сервитьорката ни донесе менюто с десертите и аз се изненадах, когато се чух да казвам:
— Ау… не мога да повярвам колко много ми се иска джелато точно сега. Никога не ми се е случвало. — Може би горещината бе повлияла на хранителните ми навици… или може би просто все още си мислех за Ейдриън.
— Никога не съм те чувал да поръчваш десерт — отбеляза Брейдан, като плъзна менюто си настрани. — Джелатото не съдържа ли твърде много захар?
Това бе още една от поредните му забележки, които биха могли да се изтълкуват по различни начини. Дали ме осъждаше? Дали не смяташе, че изобщо не би трябвало да ям сладки неща? Не знаех, но думите му бяха достатъчни, за да затворя менюто и да го оставя върху неговото.
След като не се предвиждаха повече забавления за вечерта, решихме просто да се поразходим след вечеря. Температурата бе спаднала до поносими нива и все още беше достатъчно светло, за да не се тревожа, че Воините на светлината могат да изскочат иззад ъгъла. Това обаче не означаваше, че пренебрегвах техниките на Улф. Оглеждах околността и бях нащрек за всяко подозрително нещо.
Стигнахме до малък парк с размерите на жилищен блок и открихме свободна пейка в единия ъгъл. Седнахме и се загледахме в децата, които си играеха на срещуположната морава, докато продължавахме дискусията си относно наблюдението на птичата популация в пустинята Мохаве. Докато разговаряхме, Брейдан ме прегърна през раменете. Най-сетне изчерпахме темата и просто си седяхме, потънали в доволно мълчание.
— Сидни…
Откъснах поглед от децата, изненадана от несигурността в тона на Брейдан, съвсем различен от категоричността, с която само до преди малко защитаваше предимствата на планинската синя птица в сравнение с нейните събратя, обитаващи западните части на страната. Сега в очите му, насочени към мен, имаше някаква особена мекота. Вечерната светлина караше лешниковите му очи да изглеждат златисти, заличавайки съвсем зеления нюанс. Твърде жалко.
Преди да успея да кажа нещо, той се наведе напред и ме целуна. Целувката беше по-настоятелна от предишната, макар че все още бе далеч от епичните, всепоглъщащи и разтърсващи целувки, които бях гледала по филмите. Този път той сложи ръка върху рамото ми и нежно ме придърпа към себе си. Освен това целувката трая по-дълго от предишните и аз отново се опитах да се отпусна и потопя в усещането на нечии други устни.