Златна лилия

— Ела — повтори Ейдриън. — Не те е страх, че ще използвам внушението върху теб, нали?

— Разбира се, че не — отвърнах и наистина го вярвах. Не зная защо, но някаква част от мен бе сигурна, че Ейдриън никога, никога нямаше да ме нарани. Неохотно се запътих към него, като се надявах, че това ще го накара да си тръгне. Когато стигнах горе, ченето ми увисна. По-малкият басейн не изглеждаше толкова нависоко, но от него се разкриваше невероятна гледка към планините в далечината, а водопадът придаваше на всичко вид на приказен оазис.

— Готино, а? — попита Ейдриън, седна на ръба на басейна, нави крачолите на джинсите си и свали чорапите и обувките си.

— Какво правиш? — ужасих се.

— Възползвам се максимално от това. — Потопи краката си във водата. — Хайде, отпусни се. Направи нещо лошо за разнообразие. Не че това е чак толкова лошо. Не рушим това място или нещо подобно.

Поколебах се, но водата беше по-омагьосваща от всяко внушение. Седнах и следвайки примера на Ейдриън, потопих босите си крака в мамещото блаженство. Хладината бе смайваща и прекрасна в тази задушаваща горещина.

— Бих могла да свикна с това — признах. — Но какво ще стане, ако собствениците се върнат по-рано?

Той сви рамене.

— Мога да ни измъкна, не се тревожи.

Не ми прозвуча особено успокояващо. Извърнах се отново към красивата гледка и към буйното великолепие наоколо. Не притежавам особено богато въображение, но се замислих за това, което бях казала за възможността да живея в един друг живот. Какво би било да имаш дом като този? Да останеш на едно място? Да прекарваш дните си край басейна, припичайки се на слънце, без да се тревожиш за съдбата на човечеството? Потопих се в мечти и изгубих представа за времето.

— Трябва да се връщаме в сервиза! — възкликнах. Озърнах се и се изненадах да видя, че Ейдриън ме наблюдава с доволно изражение. Очите му сякаш попиваха всяка частица от мен. Той забеляза, че го гледам и тутакси отвърна поглед.

Замечтаното му изражение мигом бе изместено от обичайната самодоволна гримаса.

— Механикът ще почака — оповести той.

— Да, но аз много скоро трябва да се срещна с Брейдан. Трябва да съм… — Чак тогава се вгледах по-внимателно в Ейдриън. — Какво си направил? Я се погледни! Ти не бива да стоиш тук!

— Не е чак толкова зле.

Той лъжеше и двамата го знаехме. Беше късен следобед и слънцето прежуряше безмилостно. Определено го усещах, въпреки че хладната вода ме бе разсеяла. А освен това бях човешко същество. Разбира се, не биваше да се подценява евентуалната опасност от слънчев удар или жестоко слънчево изгаряне, но аз обичах слънцето и можех спокойно да се излагам на лъчите му. Но не и вампирите.