Златна лилия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-022-5
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Златна лилия». Краткое содержание книги:
Интелигентната алхимичка Сидни Сейдж и Джил Драгомир — моройската принцеса с очи като на кошута — се укриват в човешко училище в слънчевия Палм Спрингс, Калифорния. Учениците — деца на заможни и притежаващи власт хора — продължават живота си напред, тънейки в блажено неведение, докато на Сидни, Джил, Еди и Ейдриън се налага да правят всичко по силите си, за да опазят тайната си. Но със забранените любовни връзки, неочакваните обрати и надвисналата заплаха от приближаващи стригои, прикриването на истината се превръща в задача, много по-трудна, отколкото някой е предполагал…
Когато шокиращи разкрития заплашват да разтърсят света на мороите, лоялността на Сидни е поставена на изпитание. Тя трябва да избере между принципите и догмите, които е била обучавана да следва, и нейните собствени инстинкти. На кого да се довери — на алхимиците или на сърцето си?
— Вярно е — съгласи се той. — Но липсата на информация досега никога не ме е спирала. Освен това зная, че това има нещо общо със Соня, което за мен е достатъчно основание. Това, както и фактът, че изглеждаш изплашена до смърт. Няма начин да ти позволя да отидеш сама.
Скръстих ръце.
— Изправяла съм се и пред по-страшни неща, а и ти не си в състояние да ми „позволиш“ или да ми забраниш да направя каквото и да е. — Но върху лицето му бе изписана такава загриженост, че знаех, че няма да мога да откажа… особено след като наистина бях донякъде изплашена. — Но трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого какво смятаме да правим. Нито ще говориш за това, което видиш.
— По дяволите. Какво става, Сейдж? — попита той. — Да не би да имаш предвид животински жертвоприношения или нещо подобно?
— Ейдриън — казах тихо.
Той отново стана сериозен.
— Обещавам. Няма да кажа нито дума, освен ако ти не ми позволиш.
Нямаше нужда да се вглеждам изпитателно в лицето му, за да съм сигурна, че мога да му се доверя.
— Добре тогава. Но преди да отидем, искам да ми донесеш четката си за коса…
Госпожа Теруилиджър живееше във Виста Азул, същото предградие, където се намираше и „Амбъруд“. За моя изненада, къщата й наистина изглеждаше съвсем обикновена. Беше малка, но иначе се вписваше добре в обстановката. Когато пристигнахме, слънцето отдавна бе залязло и аз се притеснявах от наближаващият вечерен час. Когато госпожа Теруилиджър ни покани в къщата, открих, че интериорът прилича малко повече на това, което очаквах. Разбира се, имаше телевизор и модерни мебели, но навсякъде бяха пръснати свещи и скулптурки на различни богове и богини. Във въздуха се усещаше силното ухание на индийските ароматни пръчици Наг Чампа. Само през първите пет минути преброих три котки и не се съмнявах, че имаше още.
— Добре сте дошла, госпожице Мелбърн. — Госпожа Теруилиджър огледа с интерес Ейдриън. — Както и вашия приятел.
— Брат ми — уточних аз. — Ейдриън.
Госпожа Теруилиджър — изцяло запозната със съществуването на света на мороите — се усмихна.
— Да, разбира се. Вие посещавате колежа „Карлтън“, ако не греша?
— Да — кимна Ейдриън. — А вие сте тази, която помогна да ме приемат, нали? Благодаря за което.
— Е — рече госпожа Теруилиджър и сви рамене, — винаги съм щастлива да помогна на надарените ученици — особено на онези, които толкова усърдно се грижат да съм винаги добре заредена с кафе. А сега, ще ми кажете ли какво е толкова спешно, че ви доведе тук късно вечерта?
Очите ми вече обхождаха голямата библиотека в дневната й. Лавиците бяха пълни със стари книги с кожена подвързия — подобни на тези, върху които тя винаги ме караше да работя.
— В книгите ви има ли… има ли магия, която може да помогне да се открие някой изчезнал? — попитах. Всяка дума ми причиняваше болка. — Искам да кажа, зная, че има. Няколко пъти съм попадала на подобни магии по време на работата си. Но се питах дали има някоя, която бихте ми препоръчали.
Госпожа Теруилиджър се засмя тихо и извърна поглед.
— Виж ти, виж ти. Това определено си заслужава късната, нощна визита. — Намирахме се в трапезарията й и тя издърпа стол с богата украса, за да седне. Една от котките се отри в крака й. — Определено има доста магии за откриване на нечие местоположение, макар че никоя не е за твоето ниво. И го казвам с възмущение, задето толкова упорито отказваш да се упражняваш и усъвършенстваш.
Намръщих се.
— А има ли такава, която вие бихте могли да направите?
Тя поклати глава.
— Не. Проблемът е твой. Ти трябва да я направиш. Длъжна си.
— Но не и след като не е във възможностите ми! — възразих аз. — Моля ви. Въпросът е на живот и смърт. — Беше самата истина, но освен това не исках да се опетнявам с правенето на магии. И без това беше достатъчно, че изобщо я окуражавах в тази насока.
— Спокойно. Не бих те накарала да я направиш, ако нямаше да можеш да се справиш — рече преподавателката ми. — Но за да проработи, е много важно да разполагаме с нещо, което да е част от особата, която търсим. Съществуват магии, при които това не е нужно, но те определено надвишават уменията ти.
Извадих от чантата си четката за коса на Ейдриън.
— Нещо като косъм?
— Нещо като точно това — отвърна тя, явно впечатлена.
Бях си спомнила оплакванията на Ейдриън, че Соня ползвала личните му вещи. Макар че той явно почистваше редовно четката (честно, не бих и очаквала нищо друго от някой, който посвещава толкова много време на косата си), по нея все още бяха останали няколко червени косъма. Внимателно издърпах най-дългия от иглите на четката и го вдигнах.