През Вселената
- Автор: Рэвис Бет
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-111-3
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «През Вселената». Краткое содержание книги:
Харли се нахвърля отгоре ми, сграбчва ме с две ръце за яката и ме блъска в стената срещу люка.
— От колко време ги криеш от мен? Кога ти ги показа за пръв път Старши?
— Кое, звездите ли?
— Звездите, звездите, разбира се, че говоря за шибаните звезди!
— Видях ги едва преди няколко дни.
— Лъжи! — Харли ме блъска още по-силно в стената. Аз се извивам и се съпротивлявам, ноктите ми дращят ръцете му, но той не отпуска хватката си. — Ти и Старши, винаги толкова близки.
— Сякаш съм имал някакъв избор!
— Може би ако тя беше видяла звездите, нямаше да умре! — изкрещява Харли с разкривено от ярост лице и в очите му проблясват сълзи.
— За кого — кой? — опитвам се навържа нещата и да разбера какво става.
— Кейли! — изрича Харли с глас, изпълнен с мъка. Той ме пуска и аз се отмествам встрани по хладната метална стена. — Кейли. Ако тя беше видяла звездите, може би нямаше да се предаде.
Харли се връща при вратата на люка. Слага двете си длани на вратата и притиска лицето си в стъклото на прозореца.
— Не е добре, не е добре — мърмори си той.
— Какво не е добре?
Сега гласът ми е равен и спокоен.
Спомням си как Док затвори последния път Харли за няколко седмици, беше убеден, че ще се опита да последва Кейли в смъртта. Тогава сестрите го следяха непрекъснато дали си взема редовно лекарствата и Док проверяваше дали пие допълнителните хапчета.
— Харли, защо не дойдеш с мен? Аз ще прекарам нощта тук долу, ти си иди в стаята и се наспи.
— Искаш всичко само за себе си, така ли? — зъби се Харли.
— Какво? Не!
Лицето му се сгърчва.
— Знам, знам. Ти си ми приятел, знам. — Той се обръща с гръб към прозореца. — Но въпреки това няма полза. Мамка му, няма никакъв смисъл.
— Какво няма смисъл?
— Няма значение колко време ще се взирам. Ние никога няма да кацнем, така ли е, Младши? Никога няма да слезем от този шибан кораб. Всички ще живеем и ще умрем в тази метална клетка. Седемдесет и четири години и двеста шейсет и три дни. Много време, страшно много време, мамка му… Никога няма да бъда по-близко до света навън, отколкото сега, нали?
Иска ми се да му кажа, че не е така, че греши, но знам, че ще бъде лъжа. И сега разбирам, о, колко добре разбирам защо Старши лъже и кара всички хора да отглеждат децата си с надеждата, че един ден ще кацнем. Ако ни я отнемат, за какво ще живеем тогава? Какво значение има, че е лъжа, щом ни държи живи? Без надеждата, че един ден ще кацнем, Харли е само една празна, отчаяна обвивка.
Той се е свлякъл на пода. Там има картина, но е покрита с плат и не съм в настроение да го питам какво рисува. Оставям го там, където може да бъде възможно най-близко до свободата.
Няма да съм аз този, който ще го измъкне далече от звездите.
Когато се връщам при криогенните камери, слагам накуп няколко лабораторни престилки и едно забравено одеяло, и си правя нещо като гнездо пред голямото, отворено помещение. Не мога да стоя буден, но се надявам, че присъствието ми ще попречи на убиеца — или най-малкото ще се събудя от иззвъняването на асансьора. Толкова съм изтощен, чувствам се смазан под бремето на кораба и на звездите, на безнадеждността. Фидус, Ейми и Харли — всичко се стовари изведнъж върху ми.
Събуждам се от миризмата на боя.
Харли, мисля си.
Опитвам се да се измъкна от престилките, върху които лежа. Ръкавите им се оплитат и ми пречат, но най-после успявам да се освободя.
— Харли? — питам и дишам дълбоко.
Обръщам се и тръгвам от асансьора към криогенните камери зад мен.
Отначало си мисля, че е кръв, но когато пристъпвам по-близо до камерите, виждам, че това е просто червена боя — гъста, все още влажна червена боя. На някои от вратите, но не на всички, са нарисувани огромни хиксове, от които се стича червена боя. Докосвам най-близкия до мен, този на номер петдесет и четири, и оставям червен отпечатък от пръста си по вратата. Гледам надолу по редицата и виждам шест врати, отбелязани с хиксове, на следващата има само три, но на по-следващата има цели дванайсет.
Първата ми мисъл е, че това е дело на убиеца, маркирал е следващите хора, които планира да размрази.
Тръскам глава. Възможно ли е убиецът да е бил тук долу, докато съм спял до асансьора? Не — трябва да е бил Харли.