Лазурна

Тиел въздъхна тежко.

— Кралице, най-тежкото наследство на Лек е, че ни лиши от някои спомени и запечата в паметта ни други. Не сме господари на съзнанието си.

— Бих искала утре да се върнеш — каза тя след малко.

Той я погледна с обнадеждено лице.

— Ранмуд е мъртъв. Страницата е затворена, но загадката не е разрешена, защото някой продължава да преследва в града приятелите ми, търсещи истината. Не знам как ще се спогодим, Тиел. Не знам как ще се научим отново да си вярваме и разбирам, че не си способен да ми помагаш за всичко. Липсваш ми обаче и искам да опитаме.

Тънка струйка кръв се процеди отново, стекла се някъде отвисоко под ръкава на Тиел. Битърблу стана да си върви и очите й обходиха още веднъж стаята. Не успяваше да се отърси от усещането, че прилича на затворническа килия.

Тя тръгна към лечебницата. Огънят в мангалите затопляше стаята на Мадлен, осветена ярко в есенния сумрак и, както винаги, пълна с книги и документи. Убежище.

Мадлен си събираше багажа.

— Костите? — попита Битърблу.

— Да, кралице. Загадъчните кости. Сапфайър се прибра вкъщи да се подготви.

— Ще изпратя неколцина войници от лиенидската стража с вас, Мадлен, защото се безпокоя за Саф. Ще го наблюдаваш ли и ти обаче като лечител? Не съм наясно доколко умее да вади неща от водата, особено в студа, а се мисли за неуязвим.

— Непременно, кралице. А щом се върна, ще погледнем под гипса. Очаквам с нетърпение да изпробвам силата ви и да видя как са подействали лекарствата ми.

— Може ли да меся хляб, след като ми свалиш гипса?

— Ако съм доволна от напредъка ви, да, ще месите хляб. Затова ли дойдохте, кралице? Да поискате разрешение да месите?

Битърблу седна в края на леглото на Мадлен до планина от одеяла, листове и дрехи.

— Не — поклати глава тя.

— Така си и мислех.

Битърблу изрече думите наум, преди да ги произнесе гласно, притеснена да не би Мадлен да я сметне за луда.

— Възможно ли е човек да се порязва нарочно?

Ръцете на Мадлен застинаха. Тя се втренчи в Битърблу. Избута вещите върху леглото със силната си длан и се настани до нея.

— За себе си ли ме питате, кралице, или за някой друг?

— Знаеш, че не бих си причинила такова нещо.

— Бих се радвала наистина да го знам със сигурност, кралице — отвърна Мадлен и замълча с мрачно изражение. — Смятаме, че познаваме някои хора, а те често ни удивляват. Недоумявам как да ви обясня защо някой ще пожелае да се нарани. Дали е наказание за нещо, което човек е неспособен да си прости? Или външен израз на вътрешна болка? Или начин да осъзнаеш, че всъщност копнееш да живееш.

— Не го представяй като жизнеутвърдителен порив — прошепна гневно Битърблу.