По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
Разрови се в раницата си и извади ламинирана фотография на малка кафява пеперуда, забодена за бял картон, с надпис под нея.
Мендонка се загледа в снимката.
— Това ли е Кралица Беатрис?
— Великолепна е, нали?
— Esplêndido. Сега трябва да поговорим за сумата.
— Това е екземплярът от Британския музей. Виждате как е избледняла, за жалост. Твърди се, че в действителност цветът й е на плътен махагон.
— За сумата — повтори Мендонка.
— Да, да. Колко?
— Три хиляди реала — каза Мендонка, като се мъчеше да говори небрежно. — Това е за четири дни. Плюс разходите за храна и припаси.
— Освен наема на лодката? Хм-м. Е, щом цената е такава, такава да бъде.
— Всичко в аванс — бързо добави Мендонка.
Кратка пауза.
— Половината сега, половината после.
— Две хиляди в аванс, хиляда като пристигнем.
— Е, добре.
— Кога тръгваме? — попита Мендонка.
Естествоизпитателят го изгледа изненадано.
— Веднага, разбира се.
И започна да брои парите.
Естествоизпитателят седеше на носа с раницата си и четеше книга на Владимир Набоков, докато Мендонка товареше в лодката хладилна чанта с храна, сушени припаси, палатка, спални чували и собствения си скромен багаж, съдържащ кат чисти дрехи.
Не след дълго пътуваха нагоре по течението. Мендонка седеше на кормилото и лодката оставяше кремава диря в кафявата вода. Вече бе късно сутринта и Мендонка си мислеше, че привечер ще успеят да стигнат последното селище преди джунглата. Там нямаше къде да отседнат, но поне можеха да намерят вечеря и — най-вече — студена бира в местния fornecimento. Щяха да прекарат нощта на открито край реката. Освен това се надяваше, че ще успее да научи от някого как да продължи през последната част от Рио Итажаи до Сул до Нова Годои — място, на което никога не бе стъпвал, макар да бе чувал много слухове за него.
Докато лодката пътуваше нагоре, разминавайки се с рибари и речни пътешественици, над водата подухна приятен ветрец, който ги разхлади и пропъди комарите. Подминаха последните къщи на Алсдорф, зад които се ширнаха зелени ниви, някои засети, други оставени за пасища. Всичко беше много подредено и поддържано — както си беше по принцип в южните части на Бразилия. Нищо общо с хаотичния, затънал в престъпност Рио де Жанейро.
Естествоизпитателят вдигна глава от книгата си и учтиво попита:
— Били ли сте в Нова Годои?
— Ами, не точно — отвърна Мендонка. — Но знам как се стига дотам, разбира се.
— Какво ви е известно за онова място?
Мендонка се изсмя, за да прикрие нервността си.
Страхуваше се, че пътникът ще започне да задава подобни въпроси. Макар че не вярваше и на половината от слуховете, които бе чувал, не искаше да плаши клиента си.
— Чувал съм някои неща. — Мендонка поклати глава и коригира курса, за да се размине с група рибари с мрежа.
— Колко души живеят там?
— Не зная. Нова Годои не е истински град, както вече ви казах. Стара тютюнева плантация, частна собственост, затворена за външни лица. Германска колония като онези, които съществували навремето навсякъде по тези места, само че много по-отдалечена.
— Значи е била тютюнева плантация?
— Да. Тютюнът е един от най-големите ни земеделски отрасли — гордо заяви Мендонка. За да подчертае думите си, извади от джоба си две пури и предложи едната на естествоизпитателя.
— Не, благодаря. Не пуша пирони за ковчег.
— Ха, ха — отвърна Мендонка и запали. — Много сте забавен. — Пусна облаче дим. — Тютюн. Плантацията била изоставена през трийсетте. След войната дошли германците и възникнало малко селище. Живеят си там и почти не идват надолу. Другите германци не ги харесват, казват, че били нацисти. — Мендонка се разсмя от сърце.
— Но вие не вярвате.
— В Бразилия хората си мислят, че навсякъде е пълно с нацисти. Това е национално развлечение. Има ли петима стари германци някъде, всички казват — трябва да са нацисти. Не, хората от Нова Годои просто живеят уединено, това е. Те са нещо като… как беше думата? Нещо като култ. Външните посетители не са добре дошли. Изобщо не са добре дошли.
Ново дръпване от пурата, после още едно. Двете синкави облачета изостанаха зад лодката.
— Някои май си мислят, че убийствата в Алсдорф са извършени от хора от Нова Годои — изтърси естествоизпитателят.
— Убийства ли? А, говорите за слуховете, които се носят. Местните хора са такива провинциалисти. Където и да разпитате в Бразилия, ще ви кажат, че ония от съседното селище са все лоши хора. Живял съм в Куинс, така че не се връзвам на такива неща. — Разсмя се отново, за да омаловажи слуховете. Беше изненадан, че чужденецът е научил толкова много. Нямаше смисъл да го плаши, преди да е прибрал последната си хилядарка.