Офицер и пешка [bg]

Беше събота следобед, притъмняваше.

Ножът беше прониквал в гърдите ми, на рентгеновите снимки се виждаше, че върхът му почти е опрял в аортата, в главната артерия. Пробие ли се тя, просто се удавяш в собствената си кръв. Това е краят.

На другия ден в „Ню Йорк Таймс“ писаха, че ако в този момент бях кихнал, съм щял да умра. След около четири дни, след като мина операцията, след като бяха отворили гръдния ми кош и бяха извадили острието, ми позволиха да се разходя из болницата с инвалидна количка. Позволиха ми и да прочета част от пощата, която пристигаше от всички щати и от целия свят.

Бях получил и телеграма от президента и от вицепрезидента.

Отдавна съм забравил какво пишеше във всички тях.

Дойде да ме види губернаторът на Ню Йорк, който ми беше пратил и писмо, но отдавна съм забравил какво пишеше в него.

Но имаше едно писмо от някакво младо момиче, ученичка от Уайт Плейнс. Аз го прочетоха и никога няма да го забравя.

В него пишеше просто:

„Драги доктор Кинг, аз съм ученичка в девети клас на гимназията в „Уайт Плейнс“. Макар че това едва ли има значение, искам да спомена, че съм бяла. Четох във вестника за нещастието, което ви е сполетяло, за страданието ви. Прочетох също, че ако сте били кихнали, сте щели да умрете. Пиша ви просто да ви кажа, че съм много щастлива, че не сте кихнали.“

А аз искам да ви кажа тази вечер, че също съм щастлив, че тогава не кихнах.

Защото, ако бях, нямаше да съм жив през 1960-а, когато студентите из целия Юг започнаха да сядат в закусвалните. И знам, че така те изправяха снага в защита на най-доброто от американската мечта, отвеждаха нацията обратно към онези велики кладенци на демокрацията, изкопани в Декларацията за независимост и Конституцията.

Ако бях кихнал, нямаше да съм жив през 1961-ва, когато решихме да се повозим в името на свободата и сложихме край на сегрегацията в междущатския транспорт.

Ако бях кихнал, нямаше да съм жив през 1962-ра, когато негрите в Олбъни, Джорджия, решиха да изправят гръб. А всеки път, когато мъже и жени изправят гръб, те стигат донякъде, защото с изправен гръб никой не може да ви яхне.

Ако бях кихнал, нямаше да съм жив през 1963-та, когато чернокожите от Бирмингам, Алабама, събудиха съвестта на нацията и това доведе до написването на Закона за гражданските права.

Ако бях кихнал, нямаше да имам възможност по-късно същата година, през август, да се опитам да разкажа на Америка за своята мечта.

Ако бях кихнал, нямаше да отида до Селма, Алабама, за да видя страхотното движение там.

Ако бях кихнал, нямаше да стана свидетел тук, в Мемфис, на сплотяването на една цяла общност около нашите страдащи братя и сестри.

Толкова се радвам, че не кихнах.

Тази сутрин отпътувах от Атланта и когато излитахме със самолета, бяхме шестима. Пилотът каза: „Съжалявам за забавянето, но на борда сред нас е доктор Мартин Лутър Кинг. И за да се убедим, че целият багаж е проверен и че нищо лошо няма да се случи, трябваше да прегледаме всичко много внимателно. Самолетът цяла нощ е бил охраняван“.