Колекционери на смърт [bg]

— Озовал си се тук.

— Стените са бели. Също подовете и таваните. Всичко е бяло. Тук е моето ателие.

Приближи се до стената и започна да дирижира… В този миг разбрах заблудата си. Той не „държеше“ палка, а четка.

Рисуваше!

— Моите картини вече са на повечето стени тук. Измина много време, докато ги създам. Ала в процеса на работата съзрях, започнах да проумявам грешките си. — Кимна към снимката, изпратена от Латрел, и добави: — Вече не съжалявам за картината, която Марсдън открадна. Повярвайте, че е нескопосана и грозна в сравнение с новите ми творби.

Отворих вратата, огледах се. Широкият коридор се разклоняваше в други коридори.

Всичко беше бяло.

Прекрачих прага Трей Форие излезе след мен. Данбъри и Хари ни последваха. Загледах се в безбрежния океан от белота и се обърнах към художника, без да осъзнавам, че за пръв път съм му заговорил на „ви“:

— Разкажете ми за новата си творба, господин Форие.

— Comme toujours, Fart du moment final…

Данбъри преведе:

— Както винаги темата е изкуството на сетния миг. Когато всичко започва отново.

Докоснах стената:

— Казвате, че картините ви са навсякъде около нас, така ли?

Форие разпери ръце, завъртя се и се засмя като радостно дете:

— Nous traversons le coeur de Dieu!

Обърнах се към „преводачката“.

— Казва, че всички преминаваме през сърцето на Бог.

Бяхме поразени. Някак си благодарихме на Трей Форие за оказаната помощ. Сбогувахме се и тръгнахме по коридора, но едва бяхме изминали няколко метра, той извика:

— Amis! Приятели!

Обърнахме се. От разстояние лицето му не изглеждаше толкова уродливо. Стори ми се, че не съм виждал толкова щастлив човек.

— Le monde pense c’est sur parce qu’il’le s ici…

С Хари нетърпеливо погледнахме Данбъри, тя побърза да преведе:

— Хората мислят, че са в безопасност, защото са го затворили тук. Трей пък смята, че той е в безопасност, тъй като хората са отвън.

Форие ни махна и ни обърна гръб. Спря за миг, наведе се да поправи нещо в невидимото изображение на пода, после влезе в стаята си.

Тръгнахме към паркинга. Слънцето сложи на раменете ни топлите си длани, въздухът беше сладък като мед.

— Хрумна ми нещо… — промърмори Данбъри. — Сигурно ще ме помислите за глупачка, но ми се струва, че картините му съществуват. Че в едно друго измерение стените на този страховит затвор са покрити с невероятни изображения.

— Има ги, ако повярваме в тях — обади се Хари. — Важното е да вярваш, нали така? — Отвори задната врата на колата и ни направи знак да се качим: — Вие двамата седнете отзад. Аз ще карам.

Подчинихме се. Той включи на скорост (нещо страховито застърга), едва не заби автомобила в някакъв храст, но в последния момент изправи волана и най-сетне се изплъзнахме от зловещата сива сграда. Вече пътувахме по магистралата, когато партньорът ми удари с юмрук по волана и се засмя: