Колекционери на смърт [bg]

Приближи се до вехтия куфар и го отвори. Данбъри превеждаше, без да се запъне, затова имах усещането, че с Трей разговаряме на един и същ език.

— Когато пристигнах тук, ми разрешиха да си донеса няколко лични вещи. Между тях бяха тези малки етюди… — Извади няколко картини върху платно, вдигна ги да ги видим. Бяха невероятни. После ги обърна обратно и посочи белите гърбове. — Преди няколко години Джереми ме предупреди, че ще го посетите. Наблюдавах ви през прозорчето на вратата, докато минавахте по коридора, и запаметих чертите ви. Направих няколко скици с молив на гърба на едното платно. Забранено ни е да притежаваме остри предмети включително моливи, но ние си имаме начини да се снабдим с каквото ни трябва. Накрая брат ви каза, че съм постигнал съвършената прилика; тогава нарисувах портрета ви с мастило върху хартия. Джереми пази рисунката в чекмеджето си и често я гледа. Разбира се, никога няма да го признае пред вас.

Изплаших се, че ще се разплача. Стиснах клепачи, преглътнах — стори ми се, че буца е заседнала в гърлото ми.

Форие отново заговори, Данбъри преведе:

— Винаги изтривах скиците. Не исках никой да разбере, че рисувам. Лекарите щяха да се захванат с мен, ако откриеха с какво се занимавам.

Спомних си самохвалната реч на Лидия и разбрах какво се е случило.

— Картините ви са били откраднати, нали? — попитах.

— Да. Изглежда, дори тук има крадци. — Форие посочи куфара. — Вече го заключвам.

— Нарисувал си зад мен Айфеловата кула, Трей — промълвих. — Защо?

— Това е изглед от един малък парк. Навремето беше любимото ми място в Париж. Джереми ми разказа за ужасното ви детство, затова реших да ви нарисувам там, където витаеше щастието.

— Благодаря — прошепнах.

— Какъв е вторият въпрос, по който искате да говорим?

Извадих от плика снимката, сложих я на бюрото. Хари и Данбъри се приближиха да я погледнат.

— Господи! — прошепна тя.

Партньорът ми пък не бе в състояние да проговори, само се блещеше.

На фотографията (явно заснета преди много време, защото хартията беше станала чуплива) се виждаше трийсетинагодишният Трей Форие — млад мъж с пламенен поглед и необезобразено лице, който стоеше до грамадна картина. На долната част на мащабното платно бяха нарисувани човешки черепи, реки от кръв и нечистотии, счупени кости — кошмарното изображение, на разрушението, което бях видял, когато Трей сглоби парченцата от маската. Златисти червеи се гърчеха сред кървищата и другите гадости.

Нагоре картината се променяше — потискащите черни, червени и кафяви тонове постепенно изсветляваха. Червеите се сливаха и образуваха призрачна фигура, която можеше да е и човешки силует.

Форие се наведе, с тънкия си пръст посочи картината:

— Les vers sont la lumiere de creation…

— Червеите са светлината на съзиданието — преведе Данбъри. — Семената на душата. Научават се да пълзят сред смъртта и мръсотията. Това е задължителен етап от пътешествието, който извежда на пътя към рая.