Отвличането [bg]

Той поклаща глава с отвращение.

- Изнасяме се при изгрев слънце и се пускаме до Дак То да се срещнем с отряда. После нагоре към Ланг Вей, съби­раме се и на следващия ден отиваме до Лаос. Разузнаване­то казва, че по пътя има голям конвой. Ще го спрем.

Бен е прекалено развълнуван, за да яде. Майорът е из­пълнил повече от сто мисии на вражеска територия. Сто мисии! И Бен Брайс щеше да бъде част от следващата. Ве­ликото приключение започва.

- Това е войната, за която си пропътувал шестнайсет хи­ляди километра. - Той се засмива, като че ли е казал нещо смешно. - Какво ще кажеш, лейтенанте - последна възможност да си промениш решението и да останеш тук в Сайгон и да се наслаждаваш на удоволствията.

Майорът се протяга и хваща едно красиво виетнамско момиче, което минава покрай масата им, и го придърпва в скута си.

- Най-красивите жени на света са виетнамките. Искаш ли една? Черпя.

Съдържателката на бара, мадам Ле, елегантно облечена, красива и обвита в облак парфюм, който е по-главозамайващ от бърбъна, се приближава към масата им за втори път тази вечер, слага изящната си ръка със съвършен маникюр на рамото на Бен и казва с английски, научен в най-добрите училища във Франция.

- Не съм ви виждала вас двамата каубои тук преди.

Бен примигна няколко пъти, за да проясни съзнанието си; когато погледът му отново се фокусира, той погледна към женската ръка на рамото му, която беше всичко друго, но не и изящна с тези изгризани нокти. Той вдигна поглед към лицето на жената; имаше кожа на алкохоличка и бръч­ка за всяка година от живота си. Вонеше на тютюн и евти­но уиски. И не беше мадам Ле.

- Вие, момчета, искате ли малко компания? - Тя изви якия си ханш към тях. - Имаме съботен специалитет за два­ма. - И жената се ухили престорено скромно, разкривайки беззъбата си усмивка.

- Не, благодаря - отвърна Бен. Жената му се стори оби­дена и той се насили да добави. - Нищо лично.

Тя присви очи и погледна Джон, после пак Бен.

- Ние сме хомо - изтърси Джон. - Да, ние сме... рабо­тим във филмовия бизнес.

- Аха - отвърна жената. Изглежда, остана доволна от обяснението и си тръгна.

Бен се обърна към Джон.

- Ние сме хомо?

- Е, нали я накарах да се махне - сви рамене Джон.

Седяха на високите столове на бара в „Ръстис“ вече пове­че от час. Заведението беше долнопробно. От музикалния ав­томат се носеше кънтри музика. Подът беше дървен и покрит със стърготини. Неонови лампи светеха над бара, а зад него тихо бръмчеше телевизор. В единия ъгъл имаше маси за би­лярд. Наоколо седяха груби мъже и още по-груби жени.

Бен видя в огледалото зад бара, че жената е отишла да изпробва късмета си на маса с четирима мъже. Тя посочи Бен и Джон и им каза нещо. Те се изсмяха. Погледът му се премести към вратата. Едър бял мъж, няколко години по- млад от Бен, облечен с камуфлажни панталони и старо зе­лено военно яке, влезе, запъти се към бара и тежко се отпус­на през два стола от Бен. Лицето му беше насинено.