Вълнуващи нощи

— Значи си будна? — попита тихо той.

— Седях тук и чаках бебето да спре да рита. Добро момче с той. Здраво и силно.

Робърт се усмихна сияещо.

— Напълно е възможно да е дъщеря. Все пак и майката, и явете лели не са особено кротки и мирни.

Кларис се надигна.

— Това не важи за мен. Аз съм напълно опитомена. Скоро ще заблея като овчица.

— Само много глупав мъж би отговорил на такова предизвикателство. — Преди тя да е успяла да контрира, че всички мъже са глупави, той пусна чантите на пода и я измъкна от креслото.

Настани се на мястото й и я взе в скута си. Това беше любимата му поза, макар че в последно време усещаше ясно допълнителната тежест на детето.

— Как е Милисънт? — попита Кларис.

— Много е добре. Красавицата на Единбург е и водачка на суфражетките. Изпраща ти най-сърдечни поздрави и това… — Той я целуна нежно по бузата.

— Много е мила. — Кларис го прегърна и се облегна на него. — А Прюдънс?

— Скарала се с младия Айдън.

— За какво?

— Не можах да разбера. Постарах се да изчезна колкото може по-бързо.

Кларис въздъхна. Мъжете никога не обръщаха внимание на важните неща.

— Сигурно точно затова са се скарали — заяви тя сърдито.

Робърт я погледна смутено. После извади от чантата си писмо с кралския печат на Бомонтен.

— Ето и новини от баба ти.

О, баба й! Преди две години Кларис стоеше на дока в Лондон и се взираше в кораба, който трябваше да я откара на континента. Мислеше за баба си. За Ейми, която търсеше своето място в света, и за Сорша, което бе изчезнала безследно. Обърна се и видя до себе си принц Рейнджър, който я наблюдаваше внимателно.

— Трябва да кажа — заяви той, — че не съм много очарован от перспективата да се оженя за жена, което обича друг.

Кларис трепна като ударена.

— Лошо ли се държах? — Дотогава беше убедена, че скрива умело мъката и болката си.

— Бяхте почти трагично смела. — Когато Кларис понечи да възрази, принцът вдигна ръка. — Може би е по-добре да кажа трагично весела. Държахте се точно като принцеса, разочарована от любовта.

— Благодаря. — Докато пътуваха, тя се научи да харесва Рейнджър. На него можеше да се разчита. Беше умен, разсъдлив и не се боеше да пуска в ход юмруците си, когато беше нужно. Колко пъти си беше казвала, че бракът с него няма да е толкова ужасен, колкото се опасяваше.

Но тогава си спомняше за Робърт и сълзите й рухваха неудържимо. Плачеше, докато заспи.

— Знаете ли, че трябва да намеря и двете ви сестри? — Рейнджър говореше с усмивка. — Баба ви, тази страшна жена, е твърде упорита, за да умре. Готов съм да повярвам, че ще живее вечно. И няма да ми даде първата внучка, която съм й довел, докато не намеря останалите две. Това означава, че вие, Кларис, ще си седите в палата, докато аз търся по света Сорша и Ейми.

Тя разбра накъде клоняха мислите му и в сърцето й покълна надежда.

— Разбирам.

— Искам да кажа, че ако се върнете в Шотландия и се омъжите за вашия граф Хепбърн, Бомонтен няма да пострада сериозно от това, камо ли пък да загине.