Графиня Дьо Шарни

— По дяволите! — каза Бозир.

— После той продължил по пътя към Тива. Обаче по пътя към Тива се издига планината Фикион и на едно място, още по-тясно от онова, където Едип убил баща си, едно странно животно имало пещера. Това животно било с крила на орел, глава и гърди на жена, тяло и нокти на лъв.

— Охо! — каза Бозир. — Мислите ли, господин графе, че съществуват подобни чудовища.

— Не бих могъл да го потвърдя, скъпи господин Бозир — каза важно Калиостро, — като се има предвид, че когато отивах в Тива по същия път, хиляда години по-късно, по времето на Епаминонд, сфинксът беше мъртъв. Обаче по времето на Едип беше жив и една от неговите приумици беше да стои на пътя, предлагайки на минаващите една гатанка и изяждайки тези, които не могат да я отгатнат. Обаче, тъй като това нещо продължило три века, пътниците ставали все по-редки, а зъбите на сфинкса били твърде дълги. Когато забелязал Едип, сфинксът застанал на средата на пътя и вдигнал лапа, за да направи знак на младия човек да спре: „Пътниче, казва му той, аз съм сфинксът. — Е, добре, и какво? — пита го Едип. — Ами съдбата ме е изпратила на земята, за да предлагам една гатанка на смъртните. Ако не я отгатнат, те ми принадлежат. Ако я отгатнат, аз принадлежа на смъртта и сам ще се хвърля в бездната, където досега хвърлях труповете на всички онези, които имаха нещастието да ме срещнат по пътя си.“ Едип хвърлил един поглед към дъното на пропастта и видял, че е побеляло от кости. „Това е добре, казва младежът, а каква е гатанката? — Гатанката ли, ето я, — казва птицата лъв: «Кое е животното, което сутрин ходи на четири крака, на два крака по обед и на три крака вечерта?»“ Едип се замисля за миг, после, с усмивка, която обезпокоява сфинкса, му казва: „И ако отгатна ти ще се хвърлиш в пропастта сам? — Такъв е законът, — отвръща сфинксът. — Ами, добре, отвръща Едип, това животно е човекът.“