100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството
- Автор: Харт Майкл Х.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството». Краткое содержание книги:
И накрая не бива да пренебрегваме конституционните му теории. Главната идея на „Общественият договор“ по думите на самия Русо е „пълното отчуждаване на всеки и на всички негови права от цялата общност“. Такава фраза почти не оставя място за граждански свободи и за човешки права. Самият Русо е бунтар срещу властта, но главният резултат от тази негова книга е, че оправдава бъдещите тоталитарни режими.
Русо често е критикуван като крайно невротична (ако не и параноична) личност, като противник на женската еманципация и объркан мислител, чиито идеи са непрактични. Такава критика е до голяма степен оправдана. Но далеч по-важни от недостатъците му са мълниеносните прозрения и блестящата му оригиналност, които повече от две столетия въздействат върху съвременната мисъл.
79. НИКОЛО МАКИАВЕЛИ
1469 — 1527
Италианският политически философ Николо Макиавели е известен с дръзката си препоръка, че държавник, който иска да запази и да засили властта си, трябва да прибягва до измама, лукавство и лъжи, като ги съчетава с безмилостна употреба на сила.
Отречен от мнозина като безскрупулен негодник, възхваляван от други като твърдолинеен реалист, който дръзва да види света такъв, какъвто е, Макиавели е един от малкото мислители, чиито произведения се изучават внимателно и от философи, и от политици.
Макиавели е роден в 1469 г. във Флоренция. Баща му, правник, е член на именит род, но е зле материално.
През целия живот на Макиавели — върха на Ренесанса — Италия е разделена на множество малки княжества за разлика от такива относително единни държави като Франция, Испания и Англия. Ето защо не е чудно, че по онова време тя е военно слаба въпреки блестящата си култура.
В младежките години на Макиавели Флоренция е ръководена от прочутия управник от рода на Медичите — Лоренцо Великолепни. Но в 1492 г. Лоренцо умира и няколко години по-късно Медичите са прогонени от Флоренция. Тя става република и в 1498 г. двайсет и девет годишният Макиавели успява да се добере до високо място във флорентинската градска управа. През следващите четиринайсет години той служи на Флорентинската република и от нейно име изпълнява различни дипломатически задачи, като пътува до Франция и Германия и из самата Италия.
В 1512 г. Флорентинската република е свалена и на власт се връщат Медичите. Макиавели е освободен от заеманата длъжност и следващата година е задържан по подозрение, че е участвал в заговор против новите управници — Медичите. Подложен на изтезания, Макиавели твърди, че е невинен, и същата година е освободен. След това се оттегля в малкото имение в Сан Кашано, недалеч от Флоренция.
През следващите четиринайсет години написва няколко книги, от които двете най-известни са „Князът“ (1513 г.) и „Беседи върху първите десет книги на Тит Ливий“. Между другите му произведения са „Военното изкуство“, „История на Флоренция“ и „Мандрагора“ (чудесна пиеса, която, макар и рядко, се играе и днес). Но славата си той дължи най-вече на „Князът“, може би най-изкусно написания и най-лесен за четене философски трактат. Макиавели е женен и има шест деца. Умира в 1527 г. на петдесет и осем години.
„Князът“ може да се смята за буквар с практически съвети за държавен глава. Основната идея на книгата е, че за да преуспее, князът трябва да забрави всички нравствени съображения и да разчита само на силата и хитростта. Макиавели дебело подчертава голямото значение — над всичко друго — на доброто въоръжение на държавата. Той набляга, че може да се разчита само на войска, набирана от гражданите на самата държава; слаба и застрашена е онази страна, която разчита на наемническа или на чужда войска.
Макиавели съветва княза да си спечели подкрепата на простолюдието, защото в случай на бедствие няма на кого друг да разчита. Разбира се, Макиавели съзнава, че за да укрепи властта си, новият управник е принуден понякога да прибягва до мерки, които не се харесват на поданиците му. Но той смята, че „… когато е покорил дадена държава, завоевателят трябва да направи тъй, че всички жестокости да се извършат наведнъж — а не да се повтарят ден след ден… Облаги трябва да се раздават малко по малко, за да може по-дълго да им се радват.“