Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
ГЛАВА 53
ХАРИ ФЕЪРФИЙЛД СТАВА НЕСПОКОЕН
Няколко дни след това Хари Феърфийлд замина от Уайвърн за живописното градче Уикфорд, мина по тесния и стръмен мост и спря близо до църквата пред дома на доктор Уилет. Хари искаше да каже нещо на лекаря, но като добър дипломат този проницателен търговец на коне предпочиташе най-напред да остави лекаря да поговори.
Свари го по чехли и по халат да подрязва вечнозелените храсти пред къщата, защото още бе рано за сутрешните му визитации.
— Секачо, пощади дървото — каза Хари, цитирайки популярна песен.
Лекарят вдигна глава.
— Как е доктор Уилет тази сутрин? — попита Хари.
— О, вие ли сте? — възкликна лекарят и се изправи с известно усилие, защото се бе привел, докато работеше, а старите гърбове не се изпъват лесно.
— Много добре, благодаря. Виждам, че вие също.
— Не мога да се оплача.
— А как е старият господар? — попита лекарят.
— Как може да е една стара къща? — отвърна Хари. Здрава и изправена, все едно ще си стои вечно. Не виждам никаква промяна у него. Как са нещата в Каруел?
— Не съвсем добре — отговори лекарят.
— Кой е зле?
— Горката млада майка, наистина е много болна обясни той. — Нервна е, потисната е и има висока температура. Когато я прегледах за последен път, имаше силна треска, съвсем ясно изразена.
— Каква треска? — попита Хари.
— Ами, нервите й са прекалено изопнати… — поде лекарят.
— Внимавайте да не е тиф — посъветва го Хари. — Бебето не е болно, надявам се?
— Не, бебето е здраво.
— Около мелницата на Грайс има тиф, а в долчинката едно дете е болно от скарлатина, така чух.
— Нима? Научих, че от тази страна има доста такива случаи — каза доктор Уилет. — Дали лейди Уиндейл от Аултън няма да вземе детето за известно време? Стори ми се много добросърдечна дама. Мястото е хубаво, добре е оградено и е нависоко — малко вероятно е болестта да стигне до там. Имах там един пациент с воднянка, докато имението беше дадено под наем, а семейство Уиндейл бяха в Индия.
— Да, много е добросърдечна. Сигурен съм, че с радост би приела и детето, и майката, обаче заяви, че не иска да откъсва детето от близките му и според мен е права, така че малкият приятел ще трябва сам да се бори и да се справя с капризите на съдбата. Кога ще ходите там днес?
— В три часа.
— Много добре, по това време имам път покрай мелницата в долчинката, така че ще се отбия, за да чуя какво ще кажете, и после ще се прибера през Кресли Комън. И този път ми е удобен като другия. Отклоних се за малко, за да разбера какви са новините, но вече трябва да тръгвам. Довиждане, докторе. Верен ли е часовникът на църквата ви? — попита Хари, вдигна поглед към старата камбанария и извади своя часовник, за да го свери.
— Часовникът върви според желанията на чиновника, така гласи старата поговорка, но ние тук се ориентираме по часовника, а той показва времето доста точно — отговори старият доктор Уилет, заслонил очите си с ръка, докато гледаше какво показват златните стрелки, както правеше и Хари.
— Много добре. Е, докторе, довиждане и Бог да ви пази — каза Хари и отпраши, без да изчака поздрава на лекаря.
В три часа в Каруел Грейндж цареше печалната тишина, характерна за къща, в която има болник.
Едва се чуваше пристъпването на пръсти на старата Дулчибела и шепотът й на вратата, от време на време в затъмнената стая се разнасяше изтощено стенание, а от друга стая, недалеч от първата, долиташе бебешки плач.
Старата Милдред Тарнли беше поела грижите за детето, а Дулчибела с помощта на една съседка, специално повикана за целта, се грижеше за болната майка.
Малко преди три часа за изненада на това тъжно домакинство пристигна Хари Феърфийлд. Не дойде на кон, а с лека каруца. През деня бе свършил повече работа от мнозина, които си изкарват хляба с труда си.
— Нахрани коня, Том. Как са всички? — попита той, като отметна кожената покривка за краката и скочи долу.
— Боя се, че не са добре, сър.
— Нима са по-зле?
— Няма да разберем, преди да дойде лекарят, сър. Но едва ли положението се е подобрило, понеже чух госпожица Крейн да казва, че не е мигнала тази нощ.
— Надявам се, че в залисията не забравят детето? — попита Хари.
— Госпожа Тарнли и Лили Доджър се редуват да се грижат за него.
— Това няма да свърши работа — каза Хари. — Нахрани добре кобилата, Том, че гладна мечка хоро не играе. Доста се поизмори на изкачването от долчинката. Лекарят ще дойде всеки момент.