Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
— Да, сър, много ви благодаря — каза Арчдейл.
— В такъв случай ще ти пратя вест до края на седмицата и не забравяй — нито дума, докато всичко не бъде подписано и уговорено, за фермата в Нолтън и за другото нещо, нито дума. Звездите греят много ярки, явно нощта ще е мразовита. Стъмни се изведнъж, и въздухът е много студен.
Той замъча, но запасният офицер не му отвърна с подобно реплика, която да подхожда на тези метеорологични разсъждения.
— Чух, че онзи ден си направил орган за господин Ардън, вярно ли е?
— Само с три регистри, сър.
— Аз не разбирам нищо от този инструмент, само дето слушам големия стар орган в Уайвърн в неделя. Но ти явно разбираш. Къде се научи?
— Две години бях чирак при един майстор на органи в Уестминстър, сър — господин Ломас. Обаче той почина, а мен ме взеха в армията.
— Ами може да ти помогна и в тази насока. Говори се, че ще им трябва орган за църквата в Уорамптън. Ще видим. Няма да забравя.
— Благодаря ви, сър — повтори Арчдейл. — Ще наредите ли още нещо?
Господин Арчдейл стоеше изпънат до портата под прав ъгъл спрямо Хари Феърфийлд.
— Не, нищо, Арчдейл. Радвам се, че това те устройва, а е възможно дори да направя нещата още по-изгодни за теб. Лека нощ, старшина.
— Лека нощ, сър.
Арчдейл се завъртя наляво, обърна се с гръб към селцето Уайвърн и се отдалечи с равномерен и стегнат марш, какъвто човек си представя под съпровода на барабани и фанфари.
Хари стоеше до желязната порта, открехната наполовина, безшумно ритна на пътя един камък, облегна се на старите железни орнаменти и се загледа след набитата фигура, която се отдалечаваше и се стопи в здрача.
— Чувал съм да казват, че нощта е майката на размислите — опомни се Хари и шумно залости голямото резе. Само че няма да мога да се навечерям с мисли. Ехо! Портата, портата! Джоръкс… който и да е — провикна се той. — Някой да заключи портата за през нощта.
След като даде това нареждане на Джоръкс, Хари закрачи под старите дървета към салона на Уайвърн. Кой щеше да поддържа огъня на Феърфийлд? Искрата на живота на стария господар вече гаснеше, една мъничка свещица тъкмо бе запалена в мрачния Каруел, а Хари Феърфийлд… Щеше ли някога да дойде и неговият ред да освети света на Уайвърн?
ГЛАВА 52
РАЗГОВОР СЪС СТАРИЯ ГОСПОДАР
Хари доказа колко е гладен, като изяде огромна вечеря. Беше сам в старата трапезария и пиеше бренди с вода до приятния огън, разпален с дърва и въглища. Разкопчал едно-две копчета, той гледаше сънливо огъня, отметнал глава назад и почти затворил очи, а от топлината на огъня и на алкохола бузите, носът и челото му бяха станали яркочервени.
Хари бе яздил доста дълго през този ден. Имаше някои тревоги, бе дишал въздуха на доста места, а сега, както видяхме, бе излапал една обилна вечеря, бе гаврътнал доста чашки бренди и вода и се бе настанил пред бумтящия огън. Естествено заспа.
Сънува, че старият господар е мъртъв и погребан. Напълно забрави за малкото момче в Каруел и си представи, че той, Хари Феърфийлд, облечен с черната мантия, която погребалният агент дава на главния опечален, се е върнал от погребението и се е настанил в стария „дъбов салон“, точно както действително се бе настанил. Докато си седеше там, най-сетне господар на Уайвърн, и слушаше, както му се стори, грубото тиктакане на часовника в антрето, старият Том Уорд влетя вътре, червендалестото му лице бе пребледняло, устата му бе зяпнала, а очите му щяха да изхвърчат от орбитите. „Ставайте, господарю Хари — с треперещ глас му каза старият слуга, — защото ако не е старият господар, значи ме е хванал дяволът. Седи в синята стая и ви вика!“.
— Лъжеш! — смая се ужасено Хари.
— Побързайте, господарю Хари, защото когато старият господар вика някого, той трябва веднага да отиде каза му в този момент истинският глас на Том Уорд.
— Къде?
— В синята стая.
— Къде съм? — зачуди се Хари, изправи се и погледна Том Уорд. — Мили Боже, Том, сигурно съм сънувал. Здравата ме уплаши. Той там ли е наистина? Много добре.