Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
— Къде си?
Той ми каза адреса. Не беше далече. Провървя ни.
— Аз съм на пет минути от теб, но не мога да те закарам у вас. Отивам на поредното местопрестъпление.
— Ако не ми се налага да шофирам, няма проблеми. Иначе цялото ми внимание е насочено към това, просто да остана на пътя. Идва момент, когато се налага да спра колата.
— Ти наистина си по-умен от мен, Лари.
— Това означава, че в такава ситуация ти не би потърсила помощ.
— Ами… да.
— А кога би потърсила помощ?
— Когато изляза от пътя и се наложи да повикам аварийна кола.
Той се засмя и рязко вдиша, сякаш го заболя.
— Чакам те.
— Ей сега идвам.
— Знам — рече той. — И благодаря, че ми спести изрази от рода на „аз нали ти казах“.
— Дори не си го помислих, Лари.
— Честно?
— Честен кръст и да ме…
— Не говори така.
— Ставаш суеверен по отношение на мен ли, Лари?
Той помълча една-две секунди.
— Може би. Или просто денят беше твърде дълъг.
— Нощта ще бъде още по-дълга — казах аз.
— Благодаря — рече той. — Точно това исках да чуя.
И той остави слушалката, без да ми каже „до скоро“.
Може би аз бях научила Долф да не си взема довиждане. Може би винаги носех лоши новини и всички искаха да приключат разговора си с мен, колкото се може по-скоро. Не, не.
40
Мислех си, че Лари ще ме чака в колата си. Не — беше отвън, облегнат на нея в цял ръст. Дори отдалече се виждаше, че изпитва болка — гърбът му се беше схванал и той гледаше да се ограничава само до най-неизбежните движения. Приближих се. Отблизо изглеждаше още по-зле. Бялата му риза беше изцапана с черни сажди. Тънкият му летен панталон беше кафяв и не изглеждаше чак толкова зле. Черна ивица се спускаше от челото му до брадичката. От тази чернилка едното му синьо око изглеждаше по-тъмно, като сапфир в обков от оникс. Погледът му беше мътен, сякаш болката напълно беше изчерпала силите му.
— Господи, изглеждаш съвсем скапан — казах аз.
Той почти се усмихна.
— Благодаря, тъкмо това исках да чуя за ободряване.
— Изпий едно хапче и се качи в джипа.
Той понечи да поклати глава, но спря по средата на движението.
— Не, ако ти ще шофираш, мога да отида на следващия пожар.
— От теб се носи такава воня, сякаш са ти запалили дрехите.
— А ти изглеждаш съвсем чистичка — рече той с известно негодувание.
— От какво си недоволен, Лари?
— Освен от това, че в гърба ми сякаш е забит нажежен до червено ръжен?
— Да — рекох аз.
— Ще ти кажа в колата.
Под мусенето му се долавяше умора.
Не се впуснах в спор с него, просто тръгнах към джипа. След няколко крачки разбрах, че не върви след мен. Обърнах се и видях, че стои неподвижно, със затворени очи, стиснал в юмруци отпуснатите си до тялото ръце.
Върнах се при него.
— Да ти дам ли ръка?
Той отвори очи и се усмихна.
— По-добре ми дай гръб. Ръцете ми са в ред.
Усмихнах се и внимателно го хванах под ръка, почти готова на отказ от негова страна, но той прие. Болеше го. Закрачи с мъка и аз го подкрепях. Бавно, но уверено напредвахме към джипа. Когато стигнахме, Лари едва си поемаше дъх. Отворих вратата, но нямах представа как да го кача. Както и да подходех, щеше да го боли.
— Просто ми дай да се опра на ръката ти и сам ще се справя — каза той.
Протегнах му ръка. Той се вкопчи в нея и седна, при което засъска от болка.
— Ти казваше, че на втория ден ще ме боли по-силно. Защо винаги си права?
— Трудно е да бъдеш съвършен — отвърнах аз. — Но аз умея да се справям с това бреме — погледнах го с най-невъзмутимото си изражение.
Лари се усмихна, после се засмя и почти се преви на две от болка, но от това тя само се усили. Няколко секунди той се гърчи на седалката. Когато отново можеше да седи изправен, така се вкопчи в таблото, че пръстите му побеляха.
— Боже, само не ме разсмивай.
— Прощавай — казах аз.
Извадих от багажника бебешки мокри кърпички с алое и ланолин. Те отлично отмиват кръвта. Вероятно щяха да се справят и със саждите. Подадох му кърпичките и му помогнах да си закопчае предпазния колан. Да, без него щеше да го боли по-малко, обаче никой не пътува в колата ми без предпазен колан. Майка ми днес щеше да е жива, ако го беше използвала.
— Изпий една таблетка, Лари. Поспи в колата. Ще те закарам у вас, след като си свърша работата.
— Не — отсече той толкова решително и твърдо, че аз разбрах — няма да успея да го разубедя. Така че защо изобщо да се опитвам?