Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
— Благодаря ти — отвърна Кей.
Грамадният снайперист засрамено поклати глава.
— Ти няма за какво да ми благодариш. Постъпих ужасно с тебе.
Тя го погледна.
— Знаех, че няма да ми направиш нищо лошо. Ти беше причината да не ме е страх.
Което само влоши нещата още повече.
— Мисля, че това не е нищо особено.
— За мен е.
— Миличка, чувала ли си за така наречения Стокхолмски синдром? — нежно попита той.
— Да, естествено. И не го изпитвам. Ако полицията беше разбила вратата на онази стая, нямаше да те защитя с тялото си, уверявам те.
Докс се усмихна. При други обстоятелства може би щеше да се възползва от възможността да коментира евентуалните плюсове от това Кей да се хвърли да го спасява, притиснала тяло в неговото.
— Е, сега взе, че разби илюзиите ми — подхвърли все пак той.
Кей се засмя — съвсем лекичко.
— Можеше да е много по-тежко за мен. Ти го направи по-леко. Все гледах онзи страшния, Ларисън, и си мислех: „Докс няма да му позволи“.
Той се зачуди дали си играе с него.
— Наистина ли си мислеше така?
Момичето кимна.
— Да.
Снайперистът заби поглед в земята.
— Радвам се, ако с нещо съм облекчил това изпитание. Но то пак си беше изпитание и аз имам вина за него. Повярвай ми, знам, че в момента се пръскаш от облекчение и благодарност, но по-късно? Всичко ще се уталожи. Ще осъзнаеш какво си преживяла. Не е шега да те държат за заложница.
— Говориш така, сякаш го знаеш от личен опит.
Докс се поколеба дали да й разкаже, после продължи.
— Не много отдавна ме отвлякоха едни хора. Няма да ти обяснявам какво ми правиха, само ще спомена, че включваше електрически шокове, многократно давене и заплахи за Неси. Тъй че, да, познато ми е това, с което ще трябва да се справиш през следващите дни и седмици. Ще ми се да можех да ти помогна с нещо, но не мога, освен пак да кажа, че съжалявам.
Тя повдигна вежди.
— Неси ли?
Докс поклати глава, осъзна, че не е трябвало да се шегува така, и реши да не задълбочава нещата.
— Няма значение.
Той й подаде чантата. Кей я взе.
— Какво ти е направил баща ми? — попита тя.
Снайперистът отново поклати глава.
— Не ми се говори за тия неща. Това изобщо не трябваше да има нещо общо с теб. Искам обаче да те питам нещо друго.
— Какво?
Докс погледна напукания асфалт, бодливата тел, всичко нагорещено под немигащото лосанджелиско слънце.
— Какви са плановете ти? Тъй де, за бъдещето? Екранни изкуства… филми ли искаш да снимаш?
Тя се усмихна.
— Да. Доста далече от работата на баща ми, а?
— Явно. Но се радвам. Обичам филмите. Кога ще мога да гледам някой твой?
— Не знам. Написах един сценарий, който според мен е страхотен. Но финансирането в наше време е адски трудно. Ще видим.
— Финансиране казваш, а?
Кей леко поклати глава, сякаш не разбираше намека му.
— Когато се прибереш, провери на дъното на чантата си — каза й той. — Там има шепа камъчета. Не изглеждат нищо особено, ама са диаманти. Не знам колко струват филмите и сигурно онова, което съм сложил вътре, няма да стигне за „Хари Потър“, но мисля, че ще ти помогне да започнеш.
Момичето го погледна.
— Сериозно ли говориш?
Докс престорено се намръщи.
— Да съм говорил несериозно през краткото време, откакто ме познаваш?
Тя продължи да го гледа, после безмълвно се приближи и го прегърна. Докс отговори на прегръдката, ала колебливо. Срамуваше се да приеме нейната благодарност и не му харесваше приятното усещане, което изпитваше. Носеше уилсъна отпред под колана си и сега оръжието беше между тях. Той си помисли, че това е подходяща метафора.
След малко Докс се отдръпна.
— Добре. Сега върви. Ще те последвам, за да се уверя, че си стигнала без премеждия до гарата. И ще чакам филма ти.
Кей се поколеба.
— Ще се видим ли някога пак?
Той поклати глава.
— В тебе се обажда Стокхолмският синдром.
— Глупости.
Докс се усмихна и се опита да не показва колко отвратително се чувства.