Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
— Ас-саламу алейкум, муршид матема. — Мъжът се поклони, но не толкова ниско, че да го намушкаш, преди да е реагирал.
Казаха си още нещо на езика, който се говореше в Марок и Либа. Знаех достатъчно, за да се досетя, че Каласади уверява стража в кралския ми статут въпреки външния ми вид, който говореше друго. Сигурно би било добър политически ход да отделя малко време и пари, за да се изкъпя и да се облека подобаващо, но ми се струваше по-умно да се срещна с Ибн Фейд преди Марко да се е добрал до тронната му зала.
Влязохме — не през гигантската врата, а през друга, по-малка и вградена в нея — и трима оперени стражи ни поведоха по мраморни коридори, където цареше благословен хлад. Тишината на двореца ни обгърна, тишина спокойна, а не стерилната липса на звук в Строителските подземия, нарушавана от ромона на невидими фонтани и паунско писукане.
Халифският дворец нямаше нищо общо със замъците на север. Първо, беше построен за наслада на сетивата, а не за отбрана. Беше повече широк, отколкото висок, коридорите и галериите му се протягаха просторни и открити към небето, преливаха се един в друг, вместо да се пресичат и разклоняват в стеснения за засади. Не видяхме нито една статуя или картина, само тук-там по някой гоблен, но дори гоблените не изобразяваха батални сцени или портрети, а приличаха на стенни килимчета в пъстри цветове. Хората на пустинята явно не изпитваха нашето маниакално желание да издигаме образите си на пиедестал и да запечатваме предците си за идните поколения в камък или с бои върху платно.
— Пристигнахме — каза Каласади. Излишно беше да ме уведомява. Стояхме пред двойна врата, висока колкото къща, крилата ѝ изработени от абанос и с щедра позлата. Дървесината е дефицитна стока в пустинята и в този смисъл абаносът говореше за богатството на халифа повече от златото.
Дворцови стражи с алебарди стояха в ниши от двете страни на вратата. Остриетата в горния край на алебардите бяха с майсторска изработка и отразяваха светлината от малките кръгли прозорци, вградени в тавана високо над нас.
— Е — рекох аз и думите ми взеха, че пресъхнаха. И преди бях влизал в бърлогата на лъв, но за пръв път след самотната си среща с Марклос насред ренарската войска се натиквах толкова надълбоко. При Марклос бях отишъл сам, вярно, но поне братята ми бяха на няколкостотин метра от мен и заели отбранителни позиции. А сега стоях в добре охраняван дворец в непознат град насред безкрайна пустиня в чужда земя, на цял континент от дома си. Не бях в позиция да се пазаря, не носех подаръци, освен може би онзи номер, който бях спретнал в пустинята. Не знаех дали координатите на Каласади са верни, но със сигурност знаех, че Михаил, Строителският дух, няма да се яви заедно с Марко на дворцовата аудиенция.
— Ще изчакаме тук. Халифът ще те приеме на четири очи — каза Каласади, сложил ръка на рамото ми. — Няма да те убеждавам, че Ибн Фейд е добър човек, но със сигурност е човек на честта.
Един от придружителите ни пристъпи към вратите и потропа три пъти. Обърнах се да погледна двамата матмагьосници.
— Жалко, че заклинанията ви не са предсказали трима, а не двама приятели, които да намеря в пустинята. — Не бих имал нищо против приятел като халифа, пък било и приятелството ни краткотрайно, колкото да си тръгна оттук жив и здрав.
Усетих как гигантските врати зад мен се раздвижват. Хладен повей погали тила ми и аз се обърнах да погледна бъдещето си лице в лице.
— Желая ти късмет, принце на тръните — прошепна в ухото ми Юсуф. — Двамата с теб станахме приятели в морето, значи все още ти остава един приятел, когото да си спечелиш в пустинята. Внимавай кого ще избереш.
Разходката ми от вратите до трона по дългия копринен килим с цвят на море продължи сякаш цял век. В гигантската проветрива тронна зала, цялата от мрамор, потънала в шарена сянка като гора напролет, вървях и в главата ми се прескачаха идеи, фрази, линии на нападение, изскачаха фрагментирани на повърхността, давеха се една друга, а аз през цялото време не свалях поглед от фигурата на трона, далечна отпървом, все по-близо с всяка следваща крачка. По целия периметър на залата се редяха и улавяха вятъра големи заоблени прозорци, всеки с изящна решетка, в която въздухът преобладаваше пред дървото.
Голямата зала беше съвсем празна. Само на подиума в дъното ѝ имаше някакви признаци на живот. Фейд на инкрустирания си със скъпоценни камъни трон. Нубански слугини, които му вееха с ветрила от пера на щраус с дълги дръжки. Кръг от дворцови гвардейци на най-ниското стъпало — десетима на брой. Гигантска дива котка на третото стъпало и мъж с яки мускули, приседнал до нея и стиснал веригата ѝ, и двамата готови да скочат.