Императорът на тръните

Пустинята ме научи на много неща. Две от тези неща бяха за Марко. Пустинята е тихо място. Не мълчаливо. Вятърът не спира, пясъкът шушне безспир, шушнат и стъпки, камили мрънкат. Но в пустинята могат да те чуят и можеш да слушаш. И като слушах Марко, забелязах, че той жужи, скърца и тиктака. Въпросните звуци бяха много тихи, недоловими почти, но чуеш ли ги веднъж, започваш да ги чуваш отново при всяко затишие, особено при по-голямо физическо усилие — в такива моменти Марко категорично тиктакаше като зъбчатите колелца в моя часовник.

И след като открих тази чудатост, аз погледнах с нови очи Марко Онстантос Евеналайн, бледоликия мъж в черния сюртук, който не изгаряше от слънцето, потеше се, но не примираше от умора, човек така тотално неподходящ за занятието си, което — ако не броим жестокостта на счетоводните тефтери — се въртеше около сърдечните здрависвания и доверието.

Второто нещо го научих през нощта, докато зяпах безчетните звезди. Забелязах, че трептят. Което може да се очаква, разбира се. Звездите блещукат. Но на мен ми се стори — в малките часове на нощта, когато пясъците вече са изстинали и въздухът е достатъчно студен да ме натика дълбоко под одеялата, — че звездите над Марковата камила трепкат твърде много. И тогава се сетих за онази особена омара, която бях видял сред хълмовете на Иберико, когато затворех здравото си око и гледах само с другото, обграденото от белезите, които Гог ми беше оставил за благодарност. Омарата, която бях видял с „второто“ си зрение. Омарата, която предупреждаваше за тайни огньове.

Седмица по-късно, посред нощ, на два дни път от Хамада, се надигнах изпод одеялата си. Ха’тарите не ми обърнаха внимание — свикнали бяха да се отдалечаваме нощем от кервана, за да полеем пясъка. Докато още пресичахме Предела, копаехме яма за тази цел, за да избегнем пукнатините в земята и разните страхотии, които дебнеха в тях, но в същинската пустиня всяко закътано местенце сред дюните вършеше работа. Много по-необичайно бе да отведеш камилата си обаче. При това аз не отведох своята, а Марковата. Сигурно решиха, че съм градско момче, което се е затъжило за женска компания и е съзряло изкусителен заместител в камилата на Марко, която всеки ден полюшваше задницата си на метър пред очите ми. Или това, или че съм решил да окрада банкера. Така или иначе, не харесваха Марко, затова пък харесаха моето злато.

Не се отдалечих твърде. В падината между две огрени от луната дюни смъкнах сандъка от гърба на камилата и се заех със сложната му ключалка — пазех комплект миниатюрни шперцове, спомен от годините ми с братята. Когато си на пътя, брадвата обикновено е достатъчна да решиш ключарските си проблеми, но онова с шперцовете открай време ме очароваше и си бях направил труда да науча някой и друг трик от братя, чиито противоречия със закона произтичаха от по-изтънчени и не толкова кървави изкушения. Работех опипом, целият увит, дори воалът пред процепа за очите бях спуснал, толкова много ме дразнеше вездесъщият пясък.