Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
Вярно е, че открай време откачам, когато чуя разни гадатели и ясновидци да предричат слава на стрелянския принц. Ала този път, като никога, се чувствах способен да направя крачка встрани и да продължа напред. Може би пораствах. Намерих утеха в думите на Фекслър за променящия се свят и силата на желанието. Може би за онези, чиято страст е да знаят бъдещето, вместо да живеят в настоящето, може би за тях именно тази страст, а не средствата, с които си служат, им отваря прозорец към утрешния ден, пък бил той и прозорец с мръсно стъкло. Вещици от Данско, които хвърлят камъчета с руни, или маври с дяволски сложни уравнения — няма значение. Така както аз виждах нещата, не беше изключено собственото им силно и фокусирано желание да влияе на предвижданията им. И ако моето желание се окаже по-силно, току-виж съм доказал, че всички те грешат.
Истината бе, че нуждата да отмъстя на Каласади, да му потърся сметка за опита да убие семейството ми никога не беше пламтяла с интензивността, завела ме пред портите на чичо Ренар. Всъщност дори се почувствах добре, когато реших да зарежа отмъщението. Лундист и Нубанеца биха се гордели с мен, но истината е, че Каласади чисто и просто ми харесваше и именно това, а не някаква новооткрита сила на характера, ми позволи да загърбя планираната мъст.
Някъде над нас се включи механизъм и след миг гигантска камбана отброи часа.
— Двамата с Юсуф ще те придружим до замъка на халифа — каза Каласади, повишил глас да надвика камбаната.
— Той няма ли да нареди екзекуцията ми? Или в затвора да ме хвърли поне? — попитах аз.
— Халифът знае, че си тук, и предполагам вече има планове за теб. Дали ще отидеш в замъка с нас сега, или по-късно ще те заведат там под стража, не е от особено значение — каза Каласади.
— Макар че според нашите проекции, ако се наложи войниците да те завлекат при него, това най-вероятно ще влоши нещата — добави Юсуф.
— Но вече сте изчислили какво ще се случи? — Изгледах го намръщено.
— Да — отвърна той.
— И?
— Ако ти го кажа, това ще намали вероятността въпросното нещо да се случи.
Каласади затвори книгата, която току-що беше отворил, и я взе. Юсуф ме прегърна през раменете и ме побутна към вратата.
— А Калал ще остане тук, така ли? — попитах аз през десетия и най-силен удар на камбаната.
Юсуф се ухили.
— Сметките не се правят сами.
Трябва да призная на Каласади и Юсуф, че нито единият, нито другият дори не трепна при вида на липсващата входна врата, а такава врата едва ли можеха да си поръчат в дърводелска работилница. Младежите с белите роби и стряскащо черните зъби, онези, които бях видял на влизане, и други, присъединили се към тях от математа, бяха събрали отломките на тъжна купчинка от едната страна на входа. Няколко десетки студенти седяха в кръг, мърмореха си под нос, подаваха си кристални парченца и възкликваха, случеше ли се да открият две, които си пасват. Умълчаха се, докато минавахме край тях.
— Виждам, че си намерил нов начин да отвориш вратата, Йорг — сухо каза Юсуф.
— Сега пъзелът е дори по-добър — вметна Каласади, — макар и не в ролята си на препятствие.
Прекосихме площада под ударите на жаркото слънце. Водата в езерото се изпаряваше видимо, но пък тези изпарения смекчаваха в някаква степен жегата. Когато си в Сахара, всичко, което смекчава жегата, е по-ценно от злато. Стъпалата към двореца бяха широки и многобройни, правени сякаш за гиганти, а не за хора с нормален ръст, и лъжеха окото — истината за реалните размери на двореца те осенява постепенно, сякаш за да ти спести шока.
Молители се редяха на опашка по стъпалата под сянката на величествена колонада. Порти, направени сякаш от злато, се издигаха над всички ни, кралски гвардейци с броня от излъскана стомана пропускаха посетителите, коничните им шлемове завършваха с шарени пера, доста нелепи, ако питате мен. Каласади и Юсуф подминаха двайсетината облечени в черно молители. Стрелнах с усмивка Марко, наврял се сред местните и борещ се със сандъка си.
— Ас-саламу алейкум — поздрави Каласади гиганта, който се изстъпи да ни прегради пътя. Поздравът буквално означаваше пожелание за мир, съвсем на място предвид размера на ятагана, който гигантът беше препасал. Виждал бях такива мечове в една книга на учителя Лундист и знаех, че са достатъчно остри и тежки да разсекат човек на две.