Смърт във Виена
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриел Алон #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Смърт във Виена». Краткое содержание книги:
Моше Ривлин го посети няколко пъти, за да го подготви за предстоящите свидетелски показания. Беше решено да се прави видеозапис на заседанията и вечерта той да бъде излъчван по израелската телевизия. Вълнението на Радек сякаш нарастваше, колкото повече приближаваше денят на първата му публична поява. Ривлин дискретно помоли началника на затвора да наблюдава затворника — да не направи опит за самоубийство. В коридора точно пред решетките на килията му беше поставен пазач. Отначало Радек се ядоса на допълнителния надзор, но скоро се радваше на компанията.
В деня преди свидетелските показания Ривлин дойде за последен път. Те прекараха един час заедно; Радек беше замислен и за първи път изобщо не искаше да сътрудничи. Моше прибра набързо документите си и помоли пазача да отвори вратата на килията.
— Искам да го видя — внезапно рече Радек. — Попитайте го дали ще ми окаже честта да ме посети. Кажете му, че имам няколко въпроса, които бих искал да му задам.
— Нищо не мога да обещая — отговори Ривлин. — Не съм свързан с…
— Просто го попитайте — настоя Радек. — Най-лошото, което може да направи, е да откаже.
Шамрон задължи Габриел да остане в Израел до първия ден, в който Радек щеше да даде показания, и той, макар да нямаше търпение да се върне във Венеция, неохотно се съгласи. Остана в тайната квартира близо до Сионската порта и всяка сутрин се събуждаше от звъна на църковните камбани, долитащ от Арменския квартал. Седеше на сенчестата тераса, гледаща към стените на Стария град, и се наслаждаваше на кафето и вестниците. Следеше отблизо делото на Радек. Хареса му това, че името на Шамрон, а не неговото, бе спрягано във връзка със залавянето. Габриел живееше в чужбина под чужда самоличност и не искаше в пресата да се шуми около истинското му име. Освен това, след всичко, което Шамрон бе направил за страната си, той наистина заслужаваше своя звезден миг.
Докато дните спокойно отминаваха, Габриел откри, че Радек му се струва все по-непознат. Макар и надарен с почти фотографска памет, той се мъчеше да си спомни ясно чертите на лицето му или неговия глас. Треблинка му приличаше на сцена от кошмар. Габриел се чудеше дали е било така и с майка му. Дали Радек е останал в съзнанието й като неканен гост, или тя се е мъчела да го извика в паметта си, за да предаде образа му върху платното? Дали е било така и с всички онези, които се бяха срещали толкова безусловно със злото? Може би това обясняваше мълчанието, което обгръщаше оцелелите. Може би те бяха милостиво освобождавани от болката на спомените като единствен начин за самосъхранение. Една мисъл се въртеше непрестанно в съзнанието му: Ако през онзи ден в Полша Радек бе убил майка му вместо другите две момичета, той никога нямаше да съществува. Така и той започна да чувства вината на оцелелите.
Беше сигурен само в едно: не бе готов да забрави. Ето защо му стана приятно, когато един следобед му се обади последовател на Лев и го попита дали би искал да напише официалната история по това дело. Габриел прие, при условие че ще напише и една по-мека версия на събитията, която да остане в архивите на „Яд Вашем“. Последва дълъг спор относно това кога такъв документ би могъл да стане обществено достояние. Уговориха се, че датата на издаване ще бъде след четиридесет години, и Габриел се залови за работа.
Пишеше на кухненската маса на лаптоп, доставен от Службата. Всяка вечер заключваше компютъра в таен сейф, скрит в пода под дивана във всекидневната. Нямаше опит в писането, така че подхождаше към проекта инстинктивно, сякаш ставаше въпрос за картина. Започна с грунда, общ и неясен, после постепенно добави пластовете боя. Използваше проста палитра и техниката му на рисуване беше изключително прецизна. Докато дните бавно течаха, лицето на Радек изплува отново, и то толкова ясно, колкото го бе пресъздала ръката на майка му.
Работеше до ранния следобед, после правеше почивка и се разхождаше до Университетската болница „Хадасах“, където — след месец в безсъзнание — Ели Лавон показваше признаци, че може да излезе от комата. Габриел присядаше до приятеля си за около час и му разказваше за хода на делото. След това се връщаше в апартамента и работеше до мръкване.
В деня, когато завърши доклада, той се мота в болницата до свечеряване и се случи там тъкмо когато Лавон отвори очи. Известно време Ели се взира невиждащо в пространството, после старото любопитство се върна в погледа му и той заразглежда, премигвайки, непознатата обстановка на болничната стая, преди най-накрая да спре очи върху лицето на Габриел.