Можеш ли да пазиш тайна?
- Автор: Уикхем Маделин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Можеш ли да пазиш тайна?». Краткое содержание книги:
— Но ти изобщо не си говорила! — възкликва Лиси. — И нямаш никаква вина за станалото, Ема!
— Имам! Не биваше да споменавам каквото и да било пред Джемима. Нито думичка.
— О, тя все едно щеше да се втурне да му отмъщава! — махва с ръка Лиси. — Маниачка е на тема отмъщение, сама знаеш! И сега вероятно Джак щеше да те съди за надраскана кола. Или за увредени гениталии!
Разсмивам се през сълзи.
Вратата се отваря със замах и един от участниците в представлението надниква в офиса.
— Лиси! Ето къде си била! — възкликва той. — Хайде, идвай! Всички те чакат!
— Ей сега, Колин — отвръща Лиси. — След минутка.
Той затваря вратата, а Лиси се обръща към мен.
— Хайде, ела на партито.
— О, не! Предпочитам да се прибера, Лиси. Но ти върви. Не се притеснявай за мен. Всичко ще е наред.
И наистина смятам да се прибера и да си легна. Но когато излизам навън, усещам, че няма да мога да заспя. Цялата съм напрегната като тетива. Не ми се ходи на партито, където ще трябва да се преструвам на весела и да водя незначителни разговори. Но не ми се и прибира в притихналия ни апартамент.
Прекосявам безцелно двора, без да съм наясно какво всъщност възнамерявам да правя.
И в следващия момент замръзвам.
Не, не мога да го повярвам! Джак!
Джак върви право срещу мен, приближава с решителен израз на лицето.
Сърцето ми забива учестено. Иска ми се да заговоря… или да заплача… или и аз не знам какво.
Но само стоя и го гледам като препарирана.
Той спира пред мен, хваща ме за раменете и впива изпитателен поглед в очите ми.
— Страх ме е от тъмното! — заявява изведнъж Джак.
— Какво? — измънквам изненадано.
— Страх ме е от тъмното. Открай време. Затова винаги си държа една бейзболна бухалка под леглото. За всеки случай.
Зяпвам го изумено.
— Джак…
— И ненавиждам черния хайвер. — Поколебава се за миг и добавя: — И се срамувам от френския си акцент.
— Джак, какво за Бо…
— Този белег на китката ми е откогато бях четиринадесетгодишен и се опитах да отворя кутия бира с вилица. Когато бях малък, имах навика да лепя дъвките си под масата в трапезарията на леля Франсин. Загубих девствеността си с едно момиче, което се казваше Лайза Грийнууд в плевнята на чичо й, а после я попитах може ли да задържа сутиена й, за да го покажа като доказателство на приятелите ми.
Не издържам и се изкикотвам тихичко. Джак обаче не откъсва поглед от очите ми и продължава невъзмутимо:
— Никога не съм носил никоя от вратовръзките, които ми подаряваше мама за Коледа. Винаги съм искал да бъда поне два-три сантиметра по-висок, отколкото съм… Често сънувам един кошмар… че съм Супермен и че падам от небето. Понякога ми се случва да седя на съвещания на борда на директорите, да оглеждам присъстващите край масата и да се питам: „Кои, по дяволите, са всички тези хора?“
Спира за миг, поема си дълбоко дъх и ме поглежда още по-съсредоточено.
— Срещнах едно момиче в един самолет — добавя той. — И после… целият ми живот се промени.
Усещам в мен да напира нещо горещо, гърлото ми се стяга, едва си поемам дъх. Полагам усилия да не заплача, но лицето ми се сгърчва от само себе си.
— Джак — преглъщам отчаяно, — не съм… наистина не съм…
— Знам — прекъсва ме той с кимване. — Знам, че не си.
— Никога не бих…
— Знам, че не би, Ема — казва той нежно. — Знам.
И сега вече не успявам да се сдържа. Сълзите рукват от очите ми. Изпитвам огромно облекчение. Той знае. Чудесно!
— Ъъъ… — избърсвам сълзите от лицето си, като се опитвам да се овладея. — …Това значи ли, че… че ние…
И спирам, защото не ми стига кураж да изрека думите.
Настава продължително, тягостно мълчание.
Не знам какво бих направила, ако отговори с „не“.
— Виж сега, не бързай с решението си — казва най-сетне Джак, като ме поглежда втренчено. — Защото имам още много, много неща да ти споделям. А някои от тях са доста ужасни.
Разсмивам се през сълзи.
— Не е нужно да ми ги казваш всичките.
— А, не! — заявява Джак категорично. — Нужно е! Дай да вървим — махва той неопределено към улицата. — Защото това ще ни отнеме доста време.
— Ами добре — приемам с все още леко разтреперан глас. Джак ми подава ръка и след миг колебание аз я поемам и стисвам.
— И така… докъде бях стигнал? А, да! Но да ти кажа, това е нещо, което не може да бъде споделено с всеки! — Джак се привежда към мен и зашепва: — Истината е, че аз всъщност не харесвам „Кола Пантера“. Предпочитам „Пепси“!
— О, не! — възкликвам шокирано.
— Дори понякога си сипвам „Пепси“ в кутийка от „Кола Пантера“…
— Не е вярно! — изкикотвам се аз.