Можеш ли да пазиш тайна?
- Автор: Уикхем Маделин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Можеш ли да пазиш тайна?». Краткое содержание книги:
— Не! — извиквам ужасено.
— Ама че си глупачка, Ема! — срязва ме Джемима. — Имаш ли изобщо представа какви пари вади Моника Люински на година?
— Ти си луда! — зяпвам я невярващо. — Тотално си откачила! Ти си за лечение, Джемима!
— Правя го за твое добро, глупачко! — озъбва ми се тя.
— Не е за мое добро! — извиквам, цялата пламнала. — Аз… ние с Джак… може да сме пак заедно!
Настъпва миг мълчание.
— Толкова по-добре! — възкликва Джемима. — Това ще го накара да седи на нокти и да внимава какво прави. Ще му покаже кой е шефът. Давай, Мик.
— Интервю с Ема Коригън. Вторник, петнадесети юли, девет и четиридесет вечерта — изрича бързо Мик. Поглеждам го и замръзвам от ужас. Насочил е към мен репортерски касетофон. — За първи път си срещнала Джак Харпър в самолет. Би ли ни казала откъде излетяхте и накъде пътувахте? — казва той делово в микрофона, после ми подхвърля с усмивка: — Дръж се непосредствено. Все едно говориш с приятелка по телефона.
— Спри го! — разкрещявам се аз. — Махайте се! Вървете си!
— Стига се прави на интересна, Ема — скастря ме нетърпеливо Джемима. — Мик все едно ще открие каква е тайната, независимо дали ще му сътрудничиш или не, така че по-добре…
Млъква рязко и чувам вратата зад гърба ми да се отваря.
Пред очите ми притъмнява.
Само да не е… Моля те, Боже, нека не е…
Никога през живота си не съм била по-ужасена.
— Ема? — казва Джак и влиза, понесъл две чаши с вода в едната си ръка. — Добре ли си? Нося ти минерална и газирана, защото не бях съвсем сигурен каква…
В следващата секунда забелязва Джемима и Мик. Забелязвам удивения му поглед, когато вижда визитката на Мик в ръката ми. После очите му се спират върху работещия касетофон и лицето му изведнъж се вкаменява.
— Аз изчезвам — заявява Мик на Джемима, бързо прибира касетофона в джоба си, грабва си раницата и се измъква през вратата.
Известно време никой не проговаря. Чувам единствено бумтенето на сърцето и бученето в главата ми.
— Кой беше това? — пита Джак безизразно. — Журналист ли?
— Аз… Джак… — прошепвам дрезгаво. — Това не е… не е…
— Защо? — пита той, като потрива челото си, сякаш се опитва да осмисли ситуацията. — Защо разговаряше с този журналист, Ема?
— Защо ли? — изведнъж се обажда Джемима с яростен тон. — Да не си въобразяваш, че като си милионер, можеш да тъпчеш обикновените хора? Да не си мислиш, че можеш безнаказано да разгласяваш тайните им и да ги унижаваш! Не можеш! Ема само чакаше сгоден случай да ти отмъсти и най-сетне го дочака! А когато видиш малката си шотландска тайна във всички вестници, ще разбереш какво е да се чувстваш предаден! И тогава ще съжалиш горчиво за онова, което си й причинил! Кажи му, Ема!
Бих искала да й изкрещя да млъкне. Бих искала да му кажа, че не е истина… че никога не бих…
Но съм като парализирана, онемяла от ужас и от смазващо чувство на вина.
В следващата секунда Джак се обръща и бързо излиза от стаята.
Настава миг мълчание.
— Е! — плясва доволно с ръце Джемима. — Натрихме му носа!
Това изведнъж ме изтръгва от вцепенението ми. Съвземам се и разтреперана от гняв й крясвам:
— Тъпа… глупава… безмозъчна… кучка!
В този миг вратата се отваря с трясък и в стаята връхлита Лиси.
— Какво става тук, по дяволите? — пита тя. — Току-що видях Джак да си тръгва, мрачен като буреносен облак!
— Довлече един журналист! — отчаяно махвам с ръка към Джемима. — От жълтата преса! И Джак ни завари тук и си помисли… Един Бог знае какво си е помислил за мен!
— Гъска такава! — виква Лиси и със замах лепва един шамар на Джемима.
— Оу! Само исках да помогна на Ема да отмъсти на врага си! — изхленчва тя.
— Той не ми е враг, идиотко! — разплаквам се на глас. — Лиси… какво да правя? Какво?
— Тичай след него! — побутва ме Лиси към вратата. — Още можеш да го настигнеш. Тичай.
Втурвам се с всички сили, прекосявам двора и изхвърчам на улицата. Оглеждам се трескаво наляво и надясно. Забелязвам го да се отдалечава бързо.
— Джак, чакай! — извиквам и хуквам след него.
Той говори нещо по мобилния си телефон, но когато чува гласа ми, спира и се обръща. Лицето му е студено, неузнаваемо.
— Затова значи се интересуваше толкова много какво съм правил в Шотландия — отбелязва сухо, когато спирам пред него.
— Не е вярно! — отговарям задъхано. — Чуй ме, Джак, нищо не съм им казала. Кълна ти се. Те не знаят нищо за… Джемима знае единствено, че си бил там. Нищо повече. Тя блъфираше, повярвай ми. Нищо не съм им казала.
Джак мълчи. Един миг ме гледа мрачно и изпитателно, после отново тръгва надолу по улицата.