Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
Тонът им бе необичайно сух. Липсваше и обичайното „С обич, Т.“, както и усмихнатото личице, което тя често добавяше, особено ако в съобщението имаше нотка на извинение, както в „Не мога да говоря сега“.
Хънт бързо прехвърли в ума си разговора с Доди Спенсър. Той не обичаше да се замисля върху опасните аспекти на своята работа, нито се имаше за параноик. И все пак онова, което ѝ бе казал, си оставаше безспорен факт: Иван Орлов никога не бе представлявал най-големият проблем на Ланс. Той бе само служител. А сега, след неговата смърт, Уайът оставаше единствената и основна заплаха.
Полицията приемаше безусловно версията за вината на Лайънел, тъй че той бе единственият човек, стоящ между Ланс и свободата му. Разбира се, ако Ланс бе убеден, че той също вярва в нея, щеше да се чувства в безопасност. Но ако бе проследил действията на жена си, сам или чрез подставено лице? Ако бе научил за тайната им среща в клуба? Един добър бакшиш за иконома Тейлър например би свършил чудесна работа. Тогава Хънт наистина се намираше на опасна територия.
Каква бе вероятността да е така? Сравнително малка.
Но дали бе изключено? Не.
А дори минималният шанс бе достатъчно обезпокоителен.
Той стоеше на тротоара на Калифорния стрийт, точно пред входа на хотел „Хънтингтън“. Внезапно кръвта забуча в ушите му, а стомахът му се сви при мисълта, че макар съобщенията да идваха от номера на Тамара, това не означаваше непременно, че ги е писала тя.
Стиснал телефона в ръка, Уайът се облегна на един уличен стълб, мъчейки се да овладее бързо настъпващата паника. Може би отново се нуждаеше от хапчетата на доктор Гутиерес? Но не ги носеше у себе си, бе решил, че повече няма да му трябват.
Дали вместо да ѝ пише, не трябваше да ѝ звънне пак? Или да ѝ пусне есемес с молба спешно да му се обади, или…
Спокойно, каза си. Спокойно. Не бързай.
Време, трябваше му време. Сега то бе по-ценно от всичко. Време, за да претегли възможностите, да планира, да вземе решение.
Ще бъда там след час.
Той се поколеба, после добави:
Обичам те, Уайът.
И изпрати съобщението.
Преди да предприеме каквито и да е стъпки, трябваше първо да се убеди, че не страда от параноични заблуди. Една-две проверки нямаше да му донесат пълна увереност, но не бяха излишни. Набра домашния си телефон и чу как след четири позвънявания се включва секретарят. Собственият му глас уведоми обаждащите се, че в момента не е на разположение, но ако оставят съобщение, ще се свърже с тях при първа възможност.
Ако Тамара действително беше в кухнята, при нормални обстоятелства можеше да предпочете и да не вдига, но не и ако се обаждаше самият той. Особено ако съобщението беше явно фалшиво.
— Ей, здрасти, Уайът — каза в слушалката. — Марио се обажда. Аз съм в квартал Марина, работя по случая на Тъкър и исках да те питам какво да правя по-нататък. Тъй че, ако ме чуваш… — След правдоподобна пауза изпусна театрална въздишка и добави: — Е, добре, ще те потърся на мобилния.
И затвори.
Ако Тамара беше в къщата, както твърдяха есемесите ѝ, нямаше как да не реагира на подобно обаждане.
Малката вероятност неумолимо нарастваше, клонейки към ужасяваща сигурност.
Часовникът вече тиктакаше и нямаше време за губене. Уайът трябваше максимално бързо да събере достатъчно информация, въз основа на която да вземе правилните решения. Почти машинално плъзна пръст по указателя на телефона и избра един номер. Всяко нещо по реда си: първо трябваше да определи къде не е Ланс.
Доди вдигна на второто позвъняване.
— Уайът, защо ме търсиш тук? — попита с напрегнат, приглушен глас. — Не бива да се обаждаш у дома.
— Чакай, не затваряй. Имам само няколко кратки въпроса. Ланс вкъщи ли си е?
— Не. Още не се е върнал от работа.
— Сигурна ли си, че е на работа?
— Не, не ми се отчита кога си тръгва от офиса.
— Чувала ли си го през последните час-два?
— Не. Ще ми кажеш ли за какво става дума?
— Знаеш ли изобщо къде е?
— Не.
— Той има ли мобилен телефон?
— Разбира се.
В този момент му хрумна идея. Първоначалният му план бе да помоли Доди да се обади на мъжа си и да опита да установи местоположението му. Но имаше и много по-елегантно решение.
— Ще ми дадеш ли номера му?
— Не мисля. За какво ти е?
— За да разбера къде се намира.
— И как ще ти помогне номерът му за това?
— Ще ми помогне, повярвай. Виж, изключително спешно е. — Той понижи глас. — Това може да ти даде всичко, което целиш. Нещата, за които говорихме днес. Да сложи край на играта. Моля те, Доди.