Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
Ноздрите ѝ потръпнаха от нескрит гняв.
— Няма да го направиш. Даде ми дума. Закле се в гроба на майка си. А освен това аз ще отрека всяка твоя дума. И тогава какво? Ще изглеждаш кръгъл глупак.
— И преди съм изглеждал глупак. Така поне ще имам някаква преднина пред Ланс. Ако полицията знае, че го разследвам, а после свърша с куршум в главата, той здравата ще загази.
Тя поклати съчувствено глава.
— Не го познаваш достатъчно. Може да го забавиш, но не и да го спреш. Рано или късно ще те убие.
— И ти си склонна да оставиш това да се случи?
— Грешката няма да е моя. Не и ако отидеш в полицията. Предупреждавам те да не го правиш. Аз няма да свидетелствам, а понеже съм му съпруга, не могат и да ме принудят. Ще трябва да намериш друг начин.
— Смяташ ли, че не съм търсил?
— Потърси по-усърдно тогава.
Хънт я изгледа за секунда, поразен пряко волята си от силата на алчността, приела формата на тази красива жена, напълно готова да продължи лъжата, в която се бе превърнал животът ѝ, дори да го остави да умре, само и само да запази парите си.
После се изправи. Доди също стана, доближи го невъзмутимо и лепна една целомъдрена целувка на бузата му.
— Знам, че ще постъпиш добре — каза така, сякаш би различила кое е добро и зло, дори ако Всевишният ѝ го изпишеше с едри букви върху небосклона. — А сега ще те помоля да изчакаш минутка. Добре е хората да не ни виждат да излизаме заедно, иначе току-виж тръгнали клюки.
31
През последните две седмици, докато Хънт бе погълнат от разследването на случая на майка си, работата в детективската агенция вървеше, общо взето, по инерция, а особено след убийството на Иван нещата съвсем излязоха изпод контрол. Отсъствието на Уайът и Тамара през последните няколко дни също не спомагаше особено.
Ето защо Тамара прекара целия следобед в отхвърляне на кореспонденция, проверка на свършеното от Джил и Мики — което всъщност никак не беше малко — и разправии с мърморещи клиенти относно графици, срокове, фактури и причини за незадоволителното представяне на фирмата напоследък. Полагаше всячески усилия да уталожи обстановката, в това число и посредством уверения, че предстои назначаване на нови служители, макар единствената стъпка в тази насока да бе неотдавнашната покана на Хънт към Джул.
Правните кантори, които предимно ползваха услугите им, знаеха за случилото се с Иван и изразяваха съчувствие и разбиране, но все пак, бидейки правни кантори, не бяха твърде чувствителни към оправдания за несвършена работа. Единствено смъртта правеше известно изключение, и то в зависимост от обстоятелствата. Ето защо обажданията, валящи едно подир друго, бяха дълги, пълни с извинения и — предвид на факта, че денят ѝ бе започнал още по тъмно във Финикс — изтощителни.
В 5:30 изключи компютъра, увери се, че Джил и Мики наистина са си тръгнали, а не се спотайват някъде из офиса, после угаси осветлението и излезе на стълбището, като заключи вратата след себе си. Знаеше, че Уайът има някаква тайна среща в 4:30. Беше ѝ казал да не го чака и че след като свърши, ще ѝ се обади, за да се поразходят. Или пък да отидат у тях.
Докато слизаше с асансьора, се замисли дали да не се отбие в „Булевард“ за чаша вино, но после реши, че в това състояние ще е по-разумно да се прибере у дома, преди да пие каквото и да било. Затова излезе през задния вход и тръгна по Ембракадеро. През този уикенд бе настъпило зимното часово време, но покрай пътуванията си Хънт и тя бяха пропуснали смяната, затова сега навън ѝ се стори необичайно тъмно.
Часовникът ѝ, все още с час напред, показваше 6:38.
Изведнъж ѝ хрумна идеята да изненада Уайът и вместо да се прибира у дома, да отиде направо у тях. Можеше да го посрещне с коктейл и лека вечеря, приготвена с каквото успее да изрови от хладилника. Или пък направо да си легнат, а по-късно да поръчат китайско. Ключовете, с които бе ходила да вземе паспорта му, все още бяха у нея, а след случилото се помежду им през последните дни бе сигурна, че той ще се зарадва да я види.
Взе претъпкания автобус, който я стовари на две тъмни и пусти пресечки от дома му. Когато стигна до бившия склад, влезе през вратата откъм Бранън стрийт и щракна ключа на осветлението. Висящите от тавана лампи озариха баскетболното игрище и останалата част от фантастичната обстановка. За миг тя застана неподвижно, попивайки я с нов поглед при мисълта, че не е съвсем изключено в близко бъдеще това място да стане част от ежедневния ѝ живот.
Идеята я изпълни с пристъп на доволство, което сякаш отведнъж заличи умората. Даде си сметка, че онова, което изпитва, е гордостта на домакинята. Може би малко преждевременна, но нещата между нея и Уайът действително можеха да потръгнат. Дори вече потръгваха.