Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
Джарвик замълча за момент.
— Знаеш, че не можем да направим това — да разменим един цивилен срещу друг. Каква е разликата, ако изпратим полицай? Пак ще имаш заложник. И пак ще получиш самолет.
— Чухте предложението ми — каза Спенсър. — И ви съветвам час по скоро да го приемете, защото като гледам, май не ѝ остава много.
Психологът погледна Джул. Джул погледна Хънт, който на свой ред кимна с глава и рече умолително:
— Съгласен съм, само побързайте.
Джарвик въздъхна, после произнесе в слушалката:
— Добре, имаш сделка.
Минаха няколко секунди, преди Ланс да се обади отново.
— Нека дойде пред входа откъм алеята. Без бронежилетка, а ръцете му да са с белезници зад гърба. Ключът да е в джоба на ризата или на друго удобно място, откъдето да го взема.
— Искаш ключа от белезниците?
— Естествено — обясни нетърпеливо Ланс. — Как иначе ще шофира с ръце отзад? Щом се качим в колата, ще го закопчея за волана. И още нещо. Ще пусна момичето едва след като той влезе при мен.
— Не — каза Джарвик. — Ще ги разменим пред вратата.
Ланс обмисли предложението, после каза:
— Трябват ми няколко минути, за да я вдигна на крака. Обадете ми се, когато Хънт е готов.
Патрулните коли се оттеглиха, а фургонът се премести така, че командният екип да има видимост към задния вход. Планът, за който се споразумяха Ланс и Джарвик, бе Хънт да застане насред алеята и да чака, докато Тамара напусне къщата и полицията я отведе на безопасно разстояние. После той щеше да влезе на нейно място. Междувременно фургонът щеше да доближи и да паркира непосредствено пред входа, пречейки на някой евентуален снайперист от околните покриви да хване похитителя на мерника си. После шофьорът щеше да го остави, а Ланс и заложникът му да се качат през страничната врата и да я заключат след себе си. След като Хънт бъдеше прикован с белезници към кормилото, фургонът щеше да потегли към летището.
По пътя щяха да поддържат връзка по мобилния телефон на Ланс. Когато стигнеха до пистата, там не трябваше да има никаква полиция. Фургонът щеше да спре пред стълбичката на малкия реактивен самолет — отново в непосредствена близост — и двамата мъже да се качат на борда. Едва след като се увереше, че пистата е чиста, а самолетът зареден, изправен и готов за полет, Ланс щеше да освободи заложника.
Макар, естествено, всички да знаеха, че той се кани да постъпи с него по съвсем различен начин.
Хънт се размина с полицая, носещ Тамара на ръце по алеята. Тя беше почти в безсъзнание, но когато произнесе името ѝ, все пак успя да отвори очи и да му отправи безсилна, уплашена усмивка.
Сега, с китки, пристегнати зад гърба от белезниците на Джул и с навити нагоре ръкави на ризата, той измина познатия асфалтов участък зад дома си и стигна до ниското стъпало пред входа към кухнята, където спря. Внезапно вратата се отвори и той се оказа лице в лице с мъж приблизително на неговия ръст, облечен в черни джинси, маратонки и черна тениска, обгръщаща силно и стегнато тяло. От хладното, каменно лице го гледаха чифт безжизнени очи.
Дори прехвърлил шейсетте, Ланс Спенсър се поддържаше в отлична форма.
Пистолетът в ръката му бе насочен право в гърдите на Хънт.
— Влизай. Затвори вратата.
Уайът прекрачи прага и бутна вратата с крак.
— Жени, а? — рече Спенсър. — Само главоболия създават.
Уайът се облегна на стената и впери поглед в него.
— Защо уби Марджи Карсън?
— Теб пък какво те е грижа?
— Тя беше моя майка.
Спенсър си позволи сянка на усмивка, сякаш внезапно го бе осенило прозрение.
— А, да. Трябваше да се сетя по първото ти име. Значи оттук Доди е направила връзката, нали?
— Защо я уби?
— Не е ли все едно? — Той сви рамене пред тривиалността на въпроса. — Защото така ми наредиха. Шефът виждаше в нея заплаха.
— Джим Джоунс?
— Всъщност той, да.
— В една двайсетгодишна жена с бебе на ръце?
Ново свиване на рамене.
— Заплахата си е заплаха. Възрастта няма нищо общо. Щом Джоунс искаше да изчезне, значи трябваше да изчезне.
— Ами Джим Бърг?
— Кой, ченгето? Това да не е някаква викторина? Хайде да видим дали ще отгатнеш.
— Открил е нещо.
— Още не, но стигна до Лайънел, тъй че беше само въпрос на време. На брат ми веднага му се разтрепериха мартинките. Трябваше да се погрижа за него още тогава, той винаги е бил слабото звено.
Спенсър махна с дулото на пистолета и каза:
— Направи крачка напред. Казах им да пратят ключа от белезниците. Къде е?
Хънт кимна към предния джоб на ризата си.