Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

Бетингър рухна с писък.

Доминик пусна извадения му крайник, пое си въздух с широко отворена уста и седна.

— За умен човек… си пълен идиот.

Детективът се повдигна от земята, опрян на лявата си ръка, и се изправи на колене. Дясното му рамо излъчваше остра, крещяща болка към цялото му тяло.

Едрият негър избърса от лицето си остатъците от шевове и парченцата одрана кожа.

— За какво, по дяволите, е всичко това?

Бетингър скочи към него.

Едрият мъж го хвана за врата и блъсна главата му в пода. Напуканият бетон беше всичко, което детективът можеше да вижда.

Доминик се изплю и притисна коляно в кръста на простряния мъж.

— Няма да ти позволя да станеш, докато не…

Детективът замахна с левия лакът, но голямата ръка го плесна настрани.

Доминик отново изплю кръв.

— Няма да те пусна да станеш, докато не се успокоиш.

Сълзи капеха от очите на Бетингър върху бетона. Тялото му беше съд, в който се бяха размесили психически и физически травми.

— Оправи ли се? — попита Доминик.

В устата си детективът усещаше вкус на кръв и камък, беше забравил как се говори. На по-малко от сантиметър пред очите му сълзите му образуваха локвичка.

Едрият мъжага отново попита:

— Мина ли ти?

Бетингър си спомни за Алиса и Карън, които го чакаха в болницата в Стоунсбърг. Бетонът триеше лицето му и го лъскаше като гласпапир. Изведнъж осъзна, че кима с глава. Натискът върху врата и кръста му изчезна и големите ръце го обърнаха по гръб. Над него се извисиха изгнилият покрив на паркинга и очуканото лице на партньора му.