Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
— И неговата част най-сетне се изтегли чак след четири дни? — попитах.
— Точно така. Но трябва да пресметнете, че пътят им е ден и половина, може би два. Така че остават само два дни, за които нямаме обяснение.
— Когато се върнаха, докладваха ли за засадата?
— Не — отвърна Смодърс леко ядосан. — Ние разпитваме всяка част, която се изтегля. Но те не споменаха нищо за това. Просто настояваха, че в района гъмжало от сърби, така че им отнело време да се изтеглят.
— Три дни след това Милошевич е започнал да устройва пресконференции — казах. — Какво направихте тогава?
— Отидох при генерал Мърфи. Казах му, че според мен хората на Санчес сигурно са го направили. Били са в същия сектор. Три дни, след като са били избити хората на Ахан. Всичко се връзваше.
— Да се върнем на това, което е станало с Ахан и неговия отряд — намеси се Мороу. — Санчес и хората му изясниха ли този въпрос?
— Разисквахме го по време на разпита.
— И какво казаха те?
— Всички твърдяха, че Ахан сам е взел решението за атаката срещу полицейското управление. Не могли да го спрат. Повечето от хората на Ахан били точно от Трета зона. Командирът на управлението в Пилука бил наистина жесток негодник и вероятно е убил или измъчвал някои от членовете на семействата им. Връзваше се. И друг път се е случвало отряди на АОК да се заемат с лично отмъщение.
— Накарайте някой от хората си да донесе копие от записките на този разпит в нашия офис веднага щом свършим — казах.
— Ще ги получите.
— По-добре ли се чувствате, след като казахте истината? — попитах после.
Той ме изгледа странно.
— Всъщност не — отвърна. — На никой от нас не му беше приятно да те лъже. Но ние вярваме в това, което вършим.
Е, дотук бяхме с истината и справедливостта като типично американски ценности. Погледнах Мороу, която ми даде знак, че също няма повече въпроси. После отново се извърнах към Смодърс и го изгледах продължително и сериозно. Той ми отвърна с ясен поглед, ни най-малко притеснен от факта, че беше участвал в сериозно прикриване на истината и беше излъгал по време на официално разследване. Това момче щеше да постигне много, казах си. Наистина вярваше в каузата.
Оставихме го и поехме към пистата, където един „С–130“ вече ни очакваше със запалени двигатели.
29
Спряхме пред мраморния вход на същия италиански хотел на върха на хълма и устата ми се изпълни със слюнка. Двамата с Мороу се настанихме в съседни стаи и оставихме багажа си. В моята стая имаше от онези меки германски легла, пълни с пух, така че Господ може би все пак ме обичаше. Освен това имаше и минибар. Добре зареден минибар. Цялото тяло ме болеше адски и аз се загледах в редичката от миниатюрни бутилчици уиски „Дюърс“. Доктор Дръмънд бурно ме убеждаваше да се справя с болката както си знам. Успях да се преборя с изкушението и слязох във фоайето.
Имелда и две от помощничките й се настаниха на долния етаж и наеха апартамент, който да използваме като офис. Когато двамата с Мороу излязохме, за да се качим на микробуса за военновъздушната база, Имелда и момичетата все още примъкваха компютри и кашони с хартия по стълбите към асансьора. Имелда крещеше на момичетата да се размърдат, а те се кикотеха. Очевидно бяха разгадали тайната й. Всъщност беше мека душичка, като кучетата, които лаят много, но не хапят твърде силно.
Пътят до ареста на военновъздушната база отне петнайсет минути. Посрещна ни същият пухкав майор от ВВС. Беше подчертано любезен и добронамерен, като едва ли не се умилкваше около нас, вероятно защото не искаше да го споменем с лоша дума в доклада си. Отнесох се хладно с него, а Мороу последва примера ми. Нека се мъчи.
Двамата с Мороу бяхме прекарали доста време в обмисляне на следващия ни ход. Първата ни идея беше да започнем повторните разпити със Санчес. Трябваше да пречупим един от деветимата, а той изглеждаше най-лесен. Трябваше ни само един. Както във всички заговори, ако успеехме да пречупим един, останалите щяха да го последват като плочки от домино. Щяхме да ги използваме един срещу друг, да заплашваме и да сключваме сделки, докато се доберем до цялата истина и пълния комплект от свидетели, които да дадат показания един срещу друг.
Но колкото повече разговаряхме, толкова повече се убеждавахме, че Санчес не е най-подходящият кандидат. Той очевидно беше сключил някакво споразумение с войниците си. А каквото и да се беше объркало там, в крайна сметка той носеше отговорността и следователно имаше най-много да губи. Това е прокурорско правило: човекът, който има да губи най-много, твърде често признава последен.