Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Дивакът обикновено си обяснява процесите в неодушевената природа като резултат от дейността на живи същества, прикрити зад явленията. По същия начин той си обяснява и явлението живот. Ако едно животно живее и се движи, според него това е възможно, защото то има вътре в себе си малко животинче, което го задвижва, ако човекът живее и се движи, то може да се дължи единствено на това, че и той има в себе си мъничко човече или животинче, което го задвижва. Животинчето в животното, човечето в човека — това е душата. И както дейността на едно животно или човек се обяснява с присъствието на душата, неподвижността на съня или смъртта се обяснява с неговото отсъствие; сънят и трансът са временно, а смъртта — трайно отсъствие на душата. Затова, ако смъртта е постоянно отсъствие на душата, начинът да се предпазиш от нея е да попречиш на душата да напусне тялото или ако го напусне, да си осигури нейното връщане. Предпазните мерки, които диваците вземат, за да постигнат едното или другото, приемат формата на определени забрани или табу, а те не са нищо друго освен правила, предназначени да осигурят непрекъснатото присъствие или връщане на душата в тялото. Накратко казано, те са методи за запазване на живота или спасителен пояс. Сега да илюстрираме с примери тези обобщения.
Обръщайки се към австралийски аборигени, европейски мисионер заявил: „Аз не съм един, както мислите, а двама.“ Те се разсмели. „Можете да се смеете колкото си щете — продължил мисионерът, — но ви казвам, че съм две неща заедно. Това голямо тяло, което виждате, е едно, а вътре в него има още едно, малко. То не се вижда. Голямото тяло умира и го погребват, но малкото тяло излита, когато голямото тяло умре.“ А цветнокожите отвърнали: „Да, да. И ние сме две неща в едно, ние също имаме малко тяло в гърдите.“ Когато ги запитал къде отива малкото тяло след смъртта, едни казали, че то се скрива зад храстите, други — че отива в морето, а трети — че не знаят. Хуроните смятали, че душата има глава и. тяло, ръце и крака, накратко, че е завършен малък модел на самия човек. Ескимосите вярват, че „душата притежава формата на тялото, на което принадлежи, но има по-изискана и ефимерна природа“. Според индианците нутка душата представлява мъничко човече и се намира на темето. Докато то стои право, собственикът му е здрав и весел, но ако по някаква причина престане да бъде право, човекът губи съзнание. Индианските племена по Долен Фрейзър вярвали, че човек има четири души, от които главната е с формата на джудже, а другите три са нейни сенки. Малайците си представят човешката душа като мъничко колкото палец и почти невидимо човече, което съответствува съвсем точно по външен вид, пропорции и дори по цвят на човека, в чието тяло е настанено. Това джудже е прозрачно и безплътно, макар и не чак толкова недоловимо, защото влезе ли във физически обект, може да го отмести. То прелита бързо от място на място, напуска временно тялото при сън, транс или болест, или завинаги — след смъртта.
С други думи приликата между джуджето и човека е така голяма, че както има дебели и тънки тела, така има дебели и тънки души и както има тежки и леки, ниски и високи тела така има тежки и леки, ниски и високи души. Обитателите на о. Ниас смятат, че преди да се роди, всеки човек бива питан колко дълга и колко тежка душа би искал да има и му се отмерва душа с желаното тегло и дължина. Най-тежката душа, която се дава, е около десет грама. Продължителността на човешкия живот е пропорционална на дължината на душата. Децата, които умират, имат къси души. Представата на жителите на островите Фиджи за душата като мъничко човече изпъква ясно в обичаите, изпълнявани при смъртта на вожд от племето накело. Когато умре вожд, определени мъже, които са потомствени гробари, идват при него, както си лежи на хубави рогозки, намазан с масла и украсен, и му казват: „Стани, господин вожде, и да вървим. Денят дойде на земята.“ После го придружават до брега, където призрачният лодкар идва да прекара душите на накело през реката. Придружавайки вожда при неговото последно пътуване, те държат големи ветрила близо до земята, да го прикрият, защото, както един от тях обяснил на някакъв мисионер: „Душата му е съвсем малко дете“. Хората от Пенджаб се татуират и вярват, че след смъртта душата, „мъничкият мъж или жена“ в смъртното тяло, ще отиде на небето, украсена със същите татуировки, които са украсявали тялото приживе. Но както ще видим, случва се човешката душа да няма човешка, а животинска форма.
2. Напущане и връщане на душата
Хората обикновено пред полагат, че душата излиза през естествените отвори на тялото, особено през устата и ноздрите. Затова на о. Целебес връзват за носа, пъпа и краката на болния въдици за риба, та ако душата му се опита да избяга, да се закачи за тях и да не може да мръдне. Някакъв турик на р. Барам на о. Борнео отказал да се раздели с камъни, подобни на куки, защото те в същност придържали душата му към тялото и по този начин пречели на неговата духовна част да се отдели от материалната. Приморските даяки смятат, че когато някой е посветен като вълшебник или знахар, пръстите му вече са снабдени с въдици и оттам нататък ще хващат човешката душа, щом тя се опита да излети и ще я връщат в тялото на страдащия. Но както може да се предположи, въдиците биха могли да се използуват да хващат душите не само на приятели, но и на врагове. Следвайки този принцип, ловците на глави, от о. Борнео окачват до черепите на убитите си врагове куки и вярват, че на тях ще се закачат нови глави. Един от инструментите на знахаря на хайда е куха кост, в която хваща отдалечаващи се души и ги връща на собствениците им. Прозинеш ли се в присъствието на индуси, те винаги щракат с пръсти, защото вярват, че това ще попречи на душата да се измъкне през отворената уста. Жителите на Маркизките острови запушвали устата и носа на умиращите, за да ги запазят живи, като попречат на душата да избяга; съобщава се за същия обичай при жителите на о. Нова Каледония. С такива намерения филипинските багобо слагат гривни от месингова тел на китките и глезените на болните. От своя страна хората от племето итомама, в Южна Америка, запечатват очите, носа и устата на умиращия, да не би душата му да се измъкне и да отнесе със себе си и други; по същата причина жителите от о. Ниас, които се страхуват от духовете на неотдавна починалите и ги отъждествяват с дъха, се стремят да затворят странствуващата душа в земното й обиталище, като запушват носа или връзват долната челюст на трупа. За да задържат душата в тялото, преди да се разделят с трупа, австралийските вакелбури слагали в ушите му разпалени въглени и така си осигурявали достатъчна преднина, та тя да не може да ги настигне. За да попречат на душата на жената да избяга при раждане, бубите в Южен Целебес връзват колкото се може по-здраво една лента около тялото на бъдещата майка. Минангкабауерите от о. Суматра имат подобен обичай: около китката или слабините на родилката връзват конец или връв, та ако душата се опита да излезе при родилните болки, да установи, че изходът е затворен. А за да не би душата на новороденото да избяга и да се загуби веднага, след като се е появила на бял свят, когато предстои раждане, алфурите от Целебес грижливо затварят отворите на къщата, дори и дупката на ключалката, освен това затъпкват всички пукнатини и пролуки по стените. Нещо повече, те връзват устата на всяко животно вътре и вън от къщата от страх някое от тях да не глътне душата на детето. По същите причини всички присъствуващи, и майката включително, трябва да държат устата си затворена през цялото време, докато трае раждането. Когато ги запитали защо не стискат и носовете си, да не би душата на детето да влезе през тях, някои отговорили, че тъй като през носа не само се поема, но и се изпуска въздух, душата ще бъде пропъдена, преди да има време да се настани. Популярни изрази в езиците на цивилизованите народи, като например да си стискаш душата между зъбите, да ти е на устните или в носа, показват колко естествена е идеята, че животът или душата може да те напусне през устата или ноздрите.