Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Но за да напусне душата тялото си, не е необходимо човек да спи. Тя може да го направи и докато той е буден и това ще доведе до болест, безумие или смърт. Един мъж от племето вуруиджери в Австралия например се готвел да. издъхне, защото душата му го напуснала. Някакъв знахар се втурнал да преследва душата и я уловил през кръста тъкмо когато се канела да се потопи в светлината на залеза, чрез която в същност душите на мъртвите влизат и излизат от отвъдния свят, където отива да почива Слънцето. След като хванал бягащата душа, знахарят я върнал завита в наметката си от кожи на опосум, проснал се върху умиращия, сложил обратно душата в тялото му и след време той се съживил. Карените от Бирма живеят в постоянна тревога за душите си — да не би последните да излязат от телата им да скитат и да оставят собствениците да мрат. Когато човек има основания да се бои, че душата му се готви да предприеме тази фатална стъпка, изпълнява церемония, предназначена да я задържи или върне, а в нея участвува цялото семейство. Приготвя се гощавка от петел и кокошка, особен вид ориз и банани. После главата на семейството взема съда, в който чистят ориза, удря го о най-горното стъпало на стълбата на къщата и казва: „кът, кът, кът, върни се, душо, не се бави отвън! Ако завали, ще се намокриш. Ако слънцето пече, ще ти е горещо. Комарите ще те хапят, пиявиците ще ти смучат кръвта, тигрите ще те разкъсат, гръмотевицата ще те порази! Кът, кът! Върни се, душо! Тук ще ти е добре. Няма нищо да ти липсва. Върни се и се нахрани, подслонена от вятъра и дъжда.“ После семейството изяжда приготвената храна и церемонията свършва с това, че всички си връзват на лявата китка омагьосан от вълшебника конец. По същия начин племето лоло в Югозападен Китай вярва, че при хронично заболяване душата напуска тялото. Тогава четат сложна литания, зоват душата по име и я умоляват да се върне от планините и долините, реките и горите, полята, където и да се е зареяла. В същото време слагат пред вратата чаши с вода, вино и ориз, та да може да се освежи уморената душа-скиталец. Когато церемонията свърши, връзват червена връв на ръката на болния, за да е вързана и душата към тялото; той носи връвта, докато тя изгние и падне сама.
Някои конгоански племена вярват, че когато човек е болен, душата му е напуснала тялото и се скита по света. Тогава викат на помощ знахаря да залови избягалата душа и да я върне на болния. Той обикновено заявява, че е успял да открие душата на клона на някое дърво. Тогава целият град придружава знахаря до дървото и там най-силните мъже получават задачата да отчупят клона, на който се е настанила душата. Те го отчупват и го отнасят в града, като с жестове дават да се разбере, че товарът е тежък и трудно се носи. Когато донесат клона при колибата на болния, знахарят кара пациента да застане прав до него и прави заклинания, благодарение на които душата се връща при собственика си.
Батаките от о. Суматра приписват линеенето, болестта, голямата уплаха и смъртта на отсъствие на душата от тялото. Отначало се опитват да привлекат обратно скиталеца, да го примамят като кокошка — пръскат по земята ориз и повтарят приетата фраза: „Върни се, о, душо, където и да си се задържала — в гората, в планината или в долината. Виж аз те викам с toemba bras, с яйце от птицата-раджа moelija, със седемте лекуващи листа. Не се бави, върни се право тук, не се бави в гората, нито в планината, нито в долината. Така не бива. О, върни се право у дома!“ Веднъж, когато известен пътешественик напускал едно кайанско село, майките се разтревожили да не би душите на децата им да го последват и му донесли дъските, на които носели бебетата си с молба да каже на душите на малките да се върнат при познатите дъски и да не тръгват е него в далечна страна. За всяка дъска била вързана връв с примка, с която да се задържи бягащата душа и те накарали всяко бебе да си пъхне пухкавото пръстче в примката, за да има гаранция, че мъничката му душа няма да тръгне да скита.
В индийска приказка душата на един цар влиза и мъртвото тяло на брахман, а душата на един гърбав влиза в тялото на царя. Гърбавият става цар, а царят — брахман. Но убедили гърбавия да покаже изкуството си, като накара душата си да влезе в тялото на мъртъв папагал и царят се възползувал от възможността да си върне собствеността върху царското тяло. Същата приказка, с малка разлика в подробностите, е разпространена сред малайците. Царят непредпазливо прехвърлил душата си в маймуна, а везирът ловко намъкнал своята в тялото на царя и по този начин се сдобил с царството и царицата, докато истинският цар линеел в двора с външността на маймуна. Но лъжливият цар обичал да залага на едро и се случило така, че един ден, както наблюдавал бой на овни, животното, на което заложил, паднало мъртво. Всички усилия да го върнат към живота се оказали напразни, докато накрая лъжливият цар, воден от инстинкта си на истински комарджия, прехвърлил душата си в тялото на покойния овен и подновил боя. Действителният цар видял, от тялото на маймуната, открилата му се възможност и с голямо присъствие на духа се втурнал в собственото си тяло, така непредпазливо напуснато от везира. Така той си върнал своето, а везирът бил сполетян от заслужена съдба. По същия начин гърците разказвали как душата на Хермотим от Клазомен напускала тялото си, скитала надалеч и разказвала на приятелите у дома какво е видяла, но един ден, докато душата била далеч, враговете му успели да грабнат изоставеното тяло и да го хвърлят в пламъците.