![Гората [The Woods-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Гората [The Woods-bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гората [The Woods-bg]». Краткое содержание книги:
Макар вниманието на Коуп като прокурор да е погълнато от делото на двама богати студенти-изнасилвачи, то рязко се измества в друга посока, когато една от жертвите от онова лято, чийто труп така и не е бил открит, внезапно се оказва току-що застрелян и така хвърля сянката на съмнението върху официалната версия за онова старо дело. Действията на Коуп през страшната нощ също попадат под лъча на прожектора, когато високопоставените бащи на изнасилвачите започват да изравят скелетите на миналото, за да го принудят да се откаже от съдебното преследване.
— Давай — казва Саш.
Какарьов е пияница. Винаги е бил такъв, но на младини това е по-скоро в негов плюс. Той е силен и интелигентен, а пиенето го прави особено зловреден. Подчинява се като куче. Но сега годините са го налегнали. Децата му са пораснали и не изпитват нужда от него. Жена му го е напуснала преди много години. Той е жалък, но е и част от миналото. Двамата не се обичат, вярно е, но все пак нещо ги свързва. Какарьов е станал верен на Саш. И Саш го оставя във ведомостта.
— Открили са труп в онази гора — казва Какарьов.
Саш затваря очи. Не е очаквал това, макар и да не е напълно неподготвен. Павел Коупланд иска да се разрови миналото. Саш се надяваше да го разубеди. Съществуват неща, които е по-добре да не знае човек. Гаврил и Альона, неговите брат и сестра, са погребани в масов гроб. Без плоча, без достойнство. Това обстоятелство никога не е притеснявало самия Саш. Пепел при пепел и така нататък. Понякога обаче той си задава въпроси. Пита се например какво би станало, ако в един миг Гаврил се надигне от гроба и насочи обвиняващ пръст към малкия си брат, същият, който отмъкна допълнителен залък хляб преди повече от шестдесет години. Това е просто един залък. Саш си дава ясна сметка за това, че той нищо не променя. И все пак не може да забрави този откраднат къшей, не може да не си спомни всяка сутрин онова, което стори тогава.
Нещо подобно ли става сега? Мъртвите отново ли зоват за възмездие?
— Как разбра? — пита той.
— След идването на Павел постоянно следя местните новини. Съобщиха по Интернет.
Саш се усмихва. Два посивели вълка от КГБ събират информация от американската електронна мрежа. Каква ирония.
— Какво да правим? — пита Какарьов.
— Да правим ли?
— Да. Какво?
— Нищо, Алексей. Това бе много отдавна.
— За убийство не тече давност в тази страна. Сто на сто ще започнат разследване.
— И какво ще открият?
Какарьов мълчи.
— Всичко свърши. Нямаме нито служба, нито родина, за които да се грижим.
Ново мълчание. Алексей почесва брадичката си и вдига поглед.
— Какво има?
— Липсва ли ти старото време, Саш?
— Липсва ми младостта. Нищо друго не ми липсва.
— Хората се бояха от нас — казва Какарьов. — Трепереха само при вида ни.
— Това хубаво ли беше, Алексей?
Усмивката му е ужасна. Зъбите са прекалено малки за размера на устата. Като на гризач.
— Не се преструвай. Имахме власт. Бяхме богове.
— Нищо подобно. Бяхме насилници. Не богове — ние бяхме мръсните палачи на боговете. Тяхна бе властта. Ние самите бяхме уплашени, така че принуждавахме останалите да се плашат малко повече от нас. Това ни караше да се чувстваме велики — терорът над по-слабите.
Алексей маха пренебрежително с ръка.
— Остаряваш — казва той.
— И двамата остаряваме.
— Не ми се нрави това завръщане на миналото.
— На теб не ти се понрави и посещението на Павел. Защото той ти напомня за своя дядо, нали?
— Не.
— Човека, когото ти арестува. Един възрастен мъж и неговата възрастна жена.
— Ти за по-добър ли се имаш?
— Не, знам, че не съм по-добър.
— Не съм го решавал аз, знаеш много добре. Срещу тях имаше донос, ние взехме мерки.
— Точно така — казва Саш. — Боговете ти заповядаха да го направиш и ти го стори. Още ли се чувстваш толкова велик?
— Не беше точно така.
— Точно така си беше.
— И ти би постъпил по същия начин.
— Да, и аз бих постъпил по същия начин.
— Работехме за висша кауза.
— Наистина ли си вярвал макар и за секунда в това, Алексей?
— Да. И още го вярвам. Не спирам да се питам дали наистина бяхме на толкова погрешен път. Когато наблюдавам всички опасности, които ражда свободата, неизбежно си задавам този въпрос.